Не съм безплатната бавачка: Моментът, в който поставих граници

— Мария, можеш ли пак да вземеш децата от градина? — гласът на снаха ми, Ива, прозвуча в слушалката с онзи тон, който вече познавах до болка. Не беше молба, беше нареждане. Погледнах към часовника — 16:30. Бях планирала да отида на среща с приятелка, нещо, което отлагах от седмици.

— Днес не мога, Ива — казах тихо, но твърдо. — Имам ангажимент.

Настъпи тишина. После въздишка.

— Е, добре, ще измисля нещо. Само че ти си най-удобният вариант, знаеш ли? — каза тя с леко раздразнение.

Затворих телефона и усетих как гърлото ми се стяга. Отново се чувствах виновна. Отново се питах дали съм лоша майка, лоша баба. Но този път нещо в мен се пречупи.

Винаги съм била онази Мария — жената, която всички търсят за помощ. Когато синът ми Петър се ожени за Ива, бях щастлива. Мислех си, че ще бъдем едно голямо, сплотено семейство. Когато се родиха близнаците — Алекс и Ники — сърцето ми се изпълни с любов. Помагах с всичко: сменях памперси, готвех, водех ги на лекар. Но с времето помощта ми стана задължение. Всяка седмица Ива ми звънеше с нови задачи: „Мария, можеш ли да ги вземеш?“, „Мария, ще ги гледаш ли в събота?“, „Мария, ще сготвиш ли нещо за вечеря?“

Петър работеше до късно. Рядко се обаждаше да пита как съм. Веднъж му споменах, че се чувствам уморена.

— Мамо, знаеш колко е трудно на Ива. Ти си пенсионерка, имаш време — каза той и дори не ме погледна в очите.

Пенсионерка… Да, имах време. Но имах и живот. Или поне така си мислех.

Една неделя сутринта седяхме всички на масата. Алекс разля сок върху покривката.

— Мария, ще избършеш ли? — каза Ива и продължи да си рови в телефона.

Погледнах я. За първи път видях колко безразлична е към мен. Не бях човек, бях функция.

— Ива, може би ти ще избършеш този път — казах спокойно.

Тя ме изгледа изненадано.

— Извинявай, просто съм свикнала ти да оправяш всичко — отвърна тя и се усмихна изкуствено.

В този момент разбрах: ако аз не поставя граници, никой няма да го направи вместо мен.

Седмица по-късно Ива отново ми звънна:

— Мария, ще гледаш ли децата в петък вечер? Имаме рожден ден на приятел.

— Не мога — отвърнах твърдо. — Имам планове.

— Какви планове? — попита тя учудено.

— Лични са — казах и затворих телефона.

Сърцето ми биеше лудо. За първи път казвах „не“ без обяснения. За първи път избирах себе си.

Вечерта Петър ми се обади:

— Мамо, какво става? Ива каза, че отказваш да помагаш напоследък.

— Петре — казах тихо, — обичам ви всички, но не мога повече да бъда на разположение по всяко време. Имам нужда от време за себе си.

Той замълча за миг.

— Не сме искали да те натоварваме…

— Но го направихте — прекъснах го аз. — Искам да съм част от живота ви, но не като безплатна бавачка или домакиня. Искам уважение.

След този разговор нещата се промениха. Ива беше обидена седмици наред. Петър рядко ми звънеше. Чувствах се самотна и виновна. Но започнах да излизам повече с приятелки, да ходя на театър, да чета книги в парка. За първи път от години усещах свобода.

Един ден Алекс ми донесе рисунка: „На баба Мария“. Прегърнах го силно и му прошепнах:

— Бабите са тук да обичат, не да бъдат слуги.

Постепенно отношенията ни се нормализираха. Петър започна да ме пита как съм преди да поиска услуга. Ива започна сама да готви и чисти повече вкъщи. Виждах децата по-рядко, но времето ни заедно беше истинско и пълноценно.

Понякога още усещам вина. Питам се дали не съм егоистка. Но после си спомням колко е важно човек да пази себе си.

А вие как мислите? Егоизъм ли е да поставиш граници пред семейството си или е въпрос на самоуважение?