„Не съм ти слугиня!” — Как след 20 години брак осъзнах, че съм изгубила себе си

„Пак ли не си сготвила? Какво правиш цял ден вкъщи, Мария?“ — гласът на Петър проряза тишината в кухнята като нож. Стоях до мивката, ръцете ми трепереха, а в гърдите ми се надигаше познатата буца. Погледнах го — уморен, раздразнен, сякаш аз бях виновна за всичко. Дъщеря ни Ива се скри в стаята си, а синът ни Мартин се престори, че не чува.

„Не съм ти слугиня!“ — изрекох тихо, почти шепнешком, но думите ми отекнаха в мен като гръм. Петър ме изгледа с изненада, после махна с ръка и се затвори в хола пред телевизора. Останах сама сред разхвърляните чинии и миризмата на вчерашна супа. Сълзите ми потекоха безшумно.

Двадесет години. Толкова време бях съпруга и майка. Забравих коя съм била преди това. Мечтаех да стана учителка по литература, обичах да пиша стихове и да пътувам. Но след като се оженихме с Петър, всичко се промени. Родиха се децата, той започна работа във фабриката, а аз останах вкъщи — първо заради Ива, после заради Мартин. „Трябва някой да гледа децата“, казваше майка ми. „Ти си жената, твой дълг е.“

С времето домът стана моята клетка. Всеки ден беше еднакъв — пране, готвене, чистене, грижи за децата. Петър се прибираше късно и рядко питаше как съм. Ако се оплаквах, казваше: „Ти поне си вкъщи, аз се трепя по цял ден.“ А аз? Аз се губех малко по малко.

Една вечер, когато Ива беше на 16, я чух да плаче в стаята си. Влязох тихо и я прегърнах. „Мамо, защо винаги търпиш? Защо не правиш нещо за себе си?“ Не знаех какво да ѝ отговоря. Не исках тя да стане като мен.

Започнах да пиша отново — тайно, нощем, когато всички спяха. Стиховете ми бяха пълни с болка и копнеж по свобода. Една сутрин Петър намери тетрадката ми. „Глупости! Кой ще ти чете стиховете? По-добре виж дали има хляб.“ Тогава нещо в мен се пречупи.

Започнах да търся работа — тайно от него. В малкия ни град нямаше много възможности, но една приятелка ме уреди като помощник в библиотеката. Първият ден там беше като глътка въздух след години под вода. Книгите ме връщаха към себе си.

Петър разбра след месец. Вечерта беше бурна — крясъци, обвинения: „Кой ще гледа децата? Кой ще готви? Защо ти трябва работа?“ Децата стояха в ъгъла и мълчаха. Аз не отстъпих.

„Искам да бъда пример за Ива и Мартин“, казах му. „Не искам да ме помнят само с престилката.“

След тази вечер отношенията ни охладняха още повече. Петър започна да излиза с приятели, прибираше се късно и често миришеше на алкохол. Аз работех до късно в библиотеката и започнах да водя литературен клуб за деца.

Една вечер Ива дойде при мен: „Мамо, гордея се с теб.“ Очите ѝ блестяха — не бях виждала такава искра у нея от години.

Но цената беше висока. Петър все по-често ме обвиняваше пред родителите си: „Мария вече не е същата жена! Домът ни е разпилян.“ Свекърва ми ме гледаше с укор: „Жената трябва да държи семейството цяло.“

Веднъж Мартин ме попита: „Мамо, ти щастлива ли си?“ Не знаех какво да кажа. Бях ли щастлива? Или просто свободна?

С времето започнах да усещам себе си отново — жената с мечти и желания, не само майката и домакинята. Научих се да казвам „не“. Започнах да излизам с приятелки, да ходя на театър в града.

Петър не прие промяната ми. Един ден ми каза: „Ако ще живееш така, по-добре си тръгвай.“ Сърцето ми се сви от страх — как ще се справя сама? Но после погледнах Ива и Мартин — те вече не бяха малки деца.

Събрах кураж и една сутрин му казах: „Оставам тук — в моя дом, със себе си. Ако ти не можеш да приемеш това, тръгвай си ти.“

Той замълча дълго. После просто излезе.

Сега стоя до прозореца и гледам изгрева над нашия малък град. Вече не ме е страх от утрешния ден. Знам коя съм — Мария, жена с глас и мечти.

Понякога се питам: Колко жени още живеят в сянката на собствените си мечти? Колко още ще търпят мълчаливо? А вие — бихте ли имали смелостта да изберете себе си?