Не съм ви слугиня: Историята на Мария от Пловдив

— Мария, пак ли не си измила чиниите? — гласът на свекърва ми, Стоянка, проряза тишината в кухнята като нож. Беше понеделник сутрин, а аз вече усещах тежестта на седмицата върху раменете си. Погледнах към прозореца, където слънцето едва пробиваше през мръсните стъкла, и си помислих: „Докога ще търпя това?“

— Ще ги измия след малко, тъкмо приготвям закуска за децата — отвърнах тихо, но вътрешно кипях. Георги, мъжът ми, седеше на масата и четеше вестник, сякаш не ме чуваше. Децата — Петър и Ива — се караха за последната филия с лютеница. А аз, както винаги, бях невидима.

Преди осем години се омъжих за Георги с мечтата да имаме свой дом, свое семейство, да бъдем щастливи. Но още от първия ден свекърва ми настоя да живеем при тях — „така е по-лесно, ще помагаме един на друг“. Оказа се, че аз ще помагам на всички, а никой — на мен.

Първите месеци бяха трудни, но си казвах, че е временно. После дойдоха децата, а с тях и още повече задължения. Стоянка все намираше кусури: „Мария, защо не си изгладила ризата на Георги?“, „Мария, защо супата е безсолна?“, „Мария, защо Ива пак е с мръсни колене?“ Георги рядко взимаше моя страна. „Майка ми е права, Мария. Трябва да се стараеш повече.“

С времето започнах да забравям коя съм. Преди обичах да рисувам — имах мечта да уча в Академията по изкуства в София. Сега четката ми събираше прах в шкафа. Всичко беше подчинено на нуждите на другите. Дори когато се разболях миналата зима и имах температура 39 градуса, пак станах да сготвя и изчистя. Никой не забеляза.

Една вечер, докато миех чиниите (отново), чух как Георги и майка му говорят в хола:

— Не знам какво й става напоследък — каза Стоянка. — Все е умислена, все нещо й липсва.
— Може би й е тежко — промърмори Георги.
— Тежко? Да не мисли, че на мен ми е било лесно с двама сина и мъж пияница? Но не съм се оплаквала! Жената трябва да търпи!

Сълзите ми капеха във водата. „Жената трябва да търпи…“ Повтарях си го като мантра години наред. Но защо? Защо само жената?

На следващия ден заведох Ива на детска градина. Докато се прибирах през парка, видях старата си приятелка Даниела. Тя беше станала учителка по рисуване.

— Мария! Не мога да повярвам! Как си?
— Добре съм… — излъгах.
— Още ли рисуваш?
— Не съм хващала четка от години.
— Жалко! Имаше толкова талант… Ако искаш, ела някой път при мен в училището. Можеш да помагаш на децата.

Тази среща ме разтърси. Вечерта споделих с Георги:

— Георги, мисля да започна да помагам в училището по рисуване.
Той дори не вдигна очи от телефона си:
— Кой ще гледа децата? Кой ще готви? Майка ми няма да смогне сама.
— Ами ако и аз имам нужда от нещо свое?
Той въздъхна:
— Мария, не се излагай. Семейството е по-важно от някакви хобита.

Тази нощ не можах да заспя. В главата ми кънтяха думите му: „не се излагай“. А аз се чувствах унизена. На сутринта взех решение — ще отида при Даниела.

Първият ден в училището беше като глътка въздух след години под вода. Децата ме гледаха с интерес, а аз им показвах как да смесват цветовете. Усетих как ръцете ми треперят от вълнение. За първи път от години се почувствах жива.

Когато се прибрах вкъщи, Стоянка ме посрещна с намръщено лице:
— Къде беше толкова време?
— Помагах в училището по рисуване.
— А вечерята?
— Ще я приготвя сега.
Тя поклати глава:
— Не знам какво ти става напоследък…

Георги беше още по-студен:
— Ако мислиш да работиш за жълти стотинки и да оставяш семейството си гладно, по-добре си помисли пак.

В този момент избухнах:
— Не съм ви слугиня! И аз имам право на щастие!

В къщата настъпи тишина. За първи път казвах това на глас. Стоянка ме гледаше като гръмната. Георги стана и излезе без дума.

Седнах на кухненския стол и заплаках — от облекчение, от страх, от гняв. Знаех, че няма връщане назад. На следващия ден пак отидох в училището. Даниела ме прегърна:
— Гордея се с теб!

Седмиците минаваха трудно — Георги беше дистанциран, Стоянка ме обвиняваше за всичко. Но аз продължавах. Започнах да рисувам вечер след като всички заспят. Децата ми носеха листове и моливи: „Мамо, нарисувай ни нещо!“

Постепенно започнах да усещам себе си отново. Не беше лесно — често се питах дали не постъпвам егоистично. Но когато видях радостта в очите на Ива и Петър, когато рисувахме заедно, разбрах: щастливата майка е най-добрата майка.

Днес стоя пред платното и рисувам изгрева над Марица. Чувствам се свободна — макар и само за мигове. Семейството ми още не ме разбира напълно, но вече не ме е страх да бъда себе си.

Питам ви: Колко още жени ще живеят чужд живот от страх или навик? Кога ще започнем да се борим за себе си?