Не се връщай повече, сине…

— Не се връщай повече, сине…

Гласът ѝ беше тих, но в него имаше нещо необратимо. Стоях на прага на малката ни кухня в Пловдив, а майка ми — Елена — бършеше ръцете си в стария си престилник. Миришеше на печени чушки и изгорял лук, но въздухът беше натежал от нещо друго — от думи, които никога не сме изричали.

— Мамо, какво говориш? — прошепнах, сякаш ако кажа нещо по-силно, всичко ще се разпадне.

Тя не ме погледна. Само продължи да търка ръцете си, сякаш можеше да измие вината или болката. Баща ми — Иван — седеше в хола и гледаше новините, но знаех, че слуша всяка дума. В нашето семейство никога не се говореше за чувства. Всичко се криеше под килима — като трохи след вечеря.

— Трябва да вървиш по своя път, Георги. Тук няма нищо за теб вече — каза тя и гласът ѝ се пречупи.

Сърцето ми се сви. Бях се върнал от София за уикенда, уж за да помогна с ремонта на банята, а всъщност търсех нещо — може би прошка, може би разбиране. Но вместо това получих тази студена присъда.

— Защо? Какво съм направил? — попитах. Гласът ми трепереше от гняв и страх.

Майка ми най-накрая ме погледна. Очите ѝ бяха червени от плач.

— Не ти си виновен… Аз съм. Всички сме. Но ако останеш тук, ще станеш като нас. Ще се изгубиш.

В този момент баща ми влезе в кухнята. Лицето му беше каменно.

— Остави го, Елена. Момчето вече не е дете. Ако иска да си тръгне — да тръгва. Ако иска да остане — да остане. Но да спре да ни обвинява за всичко.

Погледнах ги и двамата. В този дом винаги имаше напрежение — като електричество във въздуха преди буря. Майка ми винаги беше между нас — буфер между моята младост и неговата горчивина.

— Никога не съм ви обвинявал… Просто исках да разбера защо всичко е толкова трудно тук — казах тихо.

Майка ми се разплака. Баща ми излезе навън да пуши.

Останахме сами. Тя седна до мен на масата и хвана ръката ми.

— Георги… Когато бях на твоята възраст, мечтаех да избягам оттук. Но останах заради баба ти, после заради баща ти… После заради теб. И така животът мина покрай мен. Не искам това за теб.

Сълзите ѝ капеха върху ръката ми. Усетих как в мен се надига гняв към всички пропуснати възможности — не само моите, но и нейните.

— Мамо… Аз не искам да бягам. Искам просто да бъда щастлив тук. Защо трябва да избирам между вас и себе си?

Тя поклати глава.

— Понякога няма друг избор. Понякога трябва да оставиш миналото зад гърба си…

В този момент телефонът ѝ звънна. Беше леля Мария от Варна — пак проблеми с наследството на дядо ми. Още една семейна тайна, още един товар на гърба ѝ.

Излязох навън при баща ми. Стоеше до старата ни череша и пушеше нервно.

— Ти какво мислиш? — попитах го.

Той не ме погледна.

— Мисля, че всеки трябва сам да си носи кръста. Аз останах тук заради земята, заради семейството… А ти? За какво ще останеш?

Не знаех какво да кажа. В този момент осъзнах колко сме различни — аз мечтаех за свят отвъд Пловдив, той — за спокойствие в двора си.

Вечерта мина в мълчание. Майка ми готви мусака, баща ми гледа футбол, а аз лежах в стаята си и гледах тавана. Спомнях си детството — как тичах бос по двора, как майка ми ме люлееше на люлката под черешата… Кога всичко стана толкова сложно?

На сутринта събрах багажа си. Майка ми ме изпрати до вратата.

— Обичам те, Георги… Но трябва да тръгнеш.

Прегърнах я силно. Усетих как трепери.

— Ще се върна… Нали?

Тя само поклати глава и затвори вратата след мен.

Вървях по калдъръмената улица към автогарата с усещането, че оставям част от себе си зад гърба си. В автобуса към София гледах през прозореца и се чудех: дали някога ще мога да се върна истински? Или вече съм изгубил дома си завинаги?

Понякога се питам: колко струва свободата, ако цената е семейството ти? А вие… бихте ли избрали себе си или корените си?