„Не виждаш ли, че майка ти не обича нашия син?“: Историята на една снаха, която остана чужда

– Не виждаш ли, че майка ти не обича нашия син? – изкрещях на Петър, докато сълзите ми се стичаха по бузите. Беше късен следобед, а в хола още се носеше миризмата на прясно изпечена баница. Алекс седеше на пода и строеше кула от кубчета, а аз се чувствах по-самотна от всякога.

Петър въздъхна тежко и избягна погледа ми. – Мария, пак ли започваш? Мама просто е по-резервирана…

– Резервирана? – прекъснах го. – Тя не го поглежда, не го гушка, не му казва нищо мило! Когато дойде у нас, все едно Алекс не съществува. Само за братовчедка му Ива говори – как била отличничка, какви успехи имала. А нашето дете? Все едно е невидимо!

Петър млъкна. В този момент осъзнах, че няма да получа подкрепа от него. Както винаги.

Върнах се мислено десет години назад. Бяхме млади и влюбени студенти във Велико Търново. Петър ме запозна с майка си още в началото на връзката ни. Още тогава тя ме изгледа с онзи студен, преценяващ поглед, който никога не забравих. „Ти от кои си?“, попита ме тя, сякаш фамилията ми беше по-важна от мен самата.

С годините свикнах с нейните забележки. „Мария, защо не готвиш като хората?“, „Мария, защо детето ти е толкова срамежливо?“, „Мария, защо не си намериш истинска работа?“ Всеки път усещах как самочувствието ми се смачква малко по малко.

Когато се роди Алекс, си мислех, че нещата ще се променят. Че бабата ще се зарадва на първото си внуче и ще го обича безрезервно. Но още в родилното тя дойде с букет карамфили (които мразя) и каза: „Е, добре поне, че прилича на Петър.“

Петър винаги беше между чука и наковалнята. Опитваше се да угоди на всички, но най-вече на майка си. Често ми казваше: „Тя е сама, трябва да й помагаме.“ Аз също й помагах – канех я на празници, носех й супа, когато беше болна. Но тя никога не ме прие като част от семейството.

С времето започнах да усещам как Алекс страда от това отношение. Когато беше на пет, веднъж попита: „Мамо, защо баба никога не ми носи подаръци?“ Или: „Защо баба винаги казва на Ива колко е умна, а мен не ме пита нищо?“

Сърцето ми се късаше. Опитвах се да обяснявам: „Баба е малко по-особена…“ Но истината беше друга – тя просто не го обичаше така, както обичаше другата си внучка.

Един ден Алекс се прибра разплакан от училище. Беше го видял как баба му дава шоколад на Ива пред всички деца, а него го подминала. Седнах до него и го прегърнах.

– Мамо, аз лошо дете ли съм?

– Не, мило мое! Ти си най-прекрасното дете! Просто понякога възрастните правят грешки…

Но вътрешно кипях от гняв. На следващия ден отидох при госпожа Иванова.

– Защо правите разлика между децата? – попитах я директно.

Тя ме изгледа с ледени очи.

– Ива е по-умна. Алекс е… като теб – все мълчи и гледа в земята.

– Той е чувствителен! – извиках аз. – И заслужава любов!

Тя само сви рамене.

Вечерта разказах всичко на Петър. Той само промълви: „Мама си е такава…“

Започнах да се затварям в себе си. Чувствах се виновна за всичко – че не съм достатъчно добра снаха, че не мога да защитя детето си, че мъжът ми не ме подкрепя. Започнах да избягвам семейните събирания. Алекс също не искаше да ходи при баба си.

Един ден Петър ме попита:

– Защо не опиташ да поговориш с мама? Може би ще се промени…

– След десет години? – засмях се горчиво. – Тя никога няма да ме приеме.

Тогава реших – повече няма да търпя това отношение към мен и към детето ми. Започнахме да прекарваме празниците само тримата. Алекс разцъфтя – стана по-уверен, по-усмихнат.

Но Петър все по-често оставаше мълчалив и замислен. Виждах как му тежи разривът с майка му. Един ден той избухна:

– Не можеш ли просто да преглътнеш? Това е майка ми!

– А това е нашият син! – отвърнах аз. – Ако ти не можеш да го защитиш, аз ще го направя!

Оттогава отношенията ни станаха още по-напрегнати. Често се карахме за дреболии – кой ще вземе Алекс от училище, кой ще пазарува, кой ще измие чиниите. Но истинската причина беше неизказана – болката от това да бъдеш чужда в собственото си семейство.

Сега седя до прозореца и гледам как Алекс рисува слънце с големи жълти лъчи. Усмихва се широко и за първи път от месеци изглежда щастлив.

Понякога се питам: Кога една снаха става част от семейството? И колко още трябва да търпи едно дете, за да бъде обичано такова, каквото е?