Не вярвах, че синът ми ще се промени толкова: снаха ми ме третира като чужда

– Мамо, не можеш просто да идваш без предупреждение! – гласът на Димитър прозвуча остро, докато стоях на прага на апартамента им в Младост. В ръцете си държах тава с баница – любимата му от дете. Сърцето ми се сви. Не бях виждала внука си от два месеца, а Гергана все намираше причина да не ме покани.

– Извинявай, Дими, просто… много ми липсвате. Исках да ви изненадам – прошепнах, усещайки как бузите ми пламват от срам и болка.

Гергана се появи зад него, с ръце на кръста и студен поглед. – Мария, сега не е удобно. Имаме гости довечера и не сме подготвени за посещения. Може би друг път?

Погледнах към малкия Алекс, който надничаше зад майка си. Усмихнах му се плахо, но Гергана затвори вратата почти пред лицето ми. Останах на стълбището, с баницата в ръце и сълзи в очите. Как стигнахме дотук?

Преди години бяхме неразделни с Димитър. След като баща му почина, аз го отгледах сама. Работех по две смени в шивашкия цех, за да не му липсва нищо. Помня как вечерите седяхме на балкона, гледахме светлините на София и мечтаехме за бъдещето му. „Мамо, ти си най-добрата! Когато порасна, винаги ще сме заедно!“ – казваше ми тогава.

Но всичко се промени, когато срещна Гергана. Тя беше красива, умна и амбициозна – работеше в банка и идваше от „по-добро семейство“. Още от началото усещах дистанцията ѝ. На сватбата й майка ѝ ме гледаше отвисоко, а аз се чувствах като натрапник сред техните гости.

Първите години се опитвах да бъда полезна – помагах с домакинството, гледах Алекс, когато беше бебе. Но Гергана все намираше повод да ме упрекне: „Мария, не му давай толкова сладко!“, „Не го обличай така дебело!“, „Не го учи на тези стари приказки!“ Димитър мълчеше или пък казваше: „Мамо, остави Гергана да решава.“

С времето започнаха да ме канят все по-рядко. Празниците прекарвах сама в панелката си в Люлин. Пращах им съобщения – понякога ми отговаряха след дни. Алекс растеше пред очите ми само чрез снимки във Viber.

Една Коледа реших да направя подарък за всички – ръчно изплетени пуловери. Отидох до тях с надеждата да вечеряме заедно. Но Гергана отвори вратата и каза: „Мария, тази година сме при нашите. Ще ти се обадим друг път.“ Пуловерите останаха в торбата до леглото ми.

Съседките често ме питат защо не виждат Алекс при мен. Лъжа ги: „Много са заети младите…“ А истината е, че се чувствам излишна в собствения си живот.

Една вечер Димитър ми се обади:
– Мамо, Гергана е бременна пак. Ще имаме второ дете.
– О, мило мое! Толкова се радвам! Мога да помагам…
– Не е нужно засега. Ще си наемем жена за помощ.

Гласът му беше чужд. Сякаш говореше на непозната.

Понякога се чудя къде сбърках. Дали съм го задушила с любовта си? Или Гергана просто не ме иска в живота им? Спомням си думите на майка ми: „Снахата е като чужда кръв – трябва търпение.“ Но колко търпение може да има едно майчино сърце?

Скоро имах рожден ден. Чаках цял ден някой да позвъни на вратата или поне телефонът да звънне. Вечерта получих съобщение: „Честит рожден ден, мамо! Заети сме днес, ще ти се обадим друг път.“ Седнах до прозореца и гледах как навън снегът покриваше улицата. Чувствах се по-самотна от всякога.

На другия ден срещнах Димитър случайно пред блока им. Беше с Алекс.
– Мамо! – извика Алекс и се хвърли към мен.
Прегърнах го силно.
– Бабо, защо не идваш по-често? – попита той невинно.
Погледнах към Димитър – очите му бяха пълни със съжаление.
– Ще поговоря с Гергана – каза тихо той.

Но нищо не се промени.

Сега стоя сама вкъщи и се чудя: дали някога ще бъда отново част от семейството им? Или майчината любов вече не значи нищо в този нов свят?

Кажете ми – има ли надежда за нас? Или трябва да приема, че съм станала просто чужда?