Не знаех, че мъжът ми изплаща дълговете на бившата си жена – Историята, която разби семейството ми

– Къде са парите от сметката, Иване? – гласът ми трепереше, докато държах банковото извлечение в ръка. Беше късен ноемврийски следобед, а навън дъждът се стичаше по прозорците като сълзи. Иван стоеше до масата, с гръб към мен, и мълчеше. Вече седмици усещах нещо нередно – закъснели плащания, странни обаждания, нервност в гласа му. Но никога не съм си представяла, че ще се изправя пред такава истина.

– Не е твоя работа, Мария – прошепна той, без да ме погледне. В този момент нещо в мен се пречупи. Десет години брак, две деца, общ дом в Люлин – всичко това се разпадаше за секунди.

– Как така не е моя работа? Това са нашите пари! – извиках аз. Сълзите вече горяха по бузите ми. – Имаме сметки, деца, кредит за апартамента! Какво става?

Иван се обърна бавно. Очите му бяха пълни с вина и умора.

– Мария… Аз… Помагам на Даниела. Тя има дългове. Ако не платя, ще й вземат апартамента.

Даниела – бившата му жена. Жената, заради която някога почти се разделихме още в началото. Винаги съм се опитвала да бъда разбираща – тя е майка на първото му дете, а аз приех това дете като свое. Но сега всичко ми се струваше като лош сън.

– Ти… ти плащаш дълговете ѝ? С нашите пари? Без да ми кажеш? – гласът ми беше едновременно тих и остър като нож.

– Нямах избор – каза Иван и седна тежко на стола. – Ако я оставя, ще остане на улицата с малкия. Не мога да го допусна.

– А нас кой ще ни спаси? – попитах през сълзи. – Ти мислиш ли за нашите деца? За мен?

В този момент телефонът ми иззвъня. Беше майка ми.

– Мари, всичко наред ли е? Чух, че си плакала по телефона на сестра ти…

– Не мога сега, мамо – казах и затворих. Не исках никой да знае какво се случва у дома ни.

Вечерта премина в мълчание. Децата усетиха напрежението и се затвориха в стаите си. Аз седях на дивана и гледах празно в стената. В главата ми се въртяха хиляди въпроси: Кога започна всичко това? Защо не съм разбрала по-рано? Къде сбърках?

На следващия ден отидох на работа като призрак. Колежката ми Петя ме погледна загрижено:

– Мария, добре ли си? Изглеждаш ужасно.

– Просто не съм спала – излъгах. Не можех да споделя с никого. В нашето общество жените трябва да са силни, да търпят, да прощават. Но аз не можех повече.

Вечерта реших да говоря с Иван открито.

– Трябва да избереш – казах му тихо, докато децата спяха. – Или сме семейство и взимаме решенията заедно, или всеки поема по своя път.

Той ме погледна дълго и тежко.

– Мария, не мога да изоставя Даниела и детето. Но не искам да губя и теб. Не знам какво да правя.

– Аз знам – отвърнах аз. – Ще говоря с адвокат. Ще видим какво можем да направим с финансите. Но доверието вече го няма.

Следващите седмици бяха ад. Родителите ми настояваха да се върна при тях в Пловдив с децата. Свекървата ми ме обвиняваше, че не разбирам Иван и че съм егоистка.

– Той е добър човек! Помага на другите! – крещеше тя по телефона.

– А кой ще помогне на мен? – питах аз през сълзи.

Децата усещаха всичко. Синът ми започна да се напишква нощем от стрес. Дъщеря ми отказваше да говори с баща си.

Една вечер Иван се прибра късно и ме намери да плача в кухнята.

– Мария… Съжалявам. Всичко обърках. Може би трябваше да ти кажа от самото начало…

– Може би… Но вече е късно – казах аз и избърсах сълзите си.

В крайна сметка решихме да се разделим временно. Отидох при родителите си с децата. Иван остана сам в апартамента ни в Люлин. Все още изплаща дълговете на Даниела, а аз започнах работа на две места, за да издържам себе си и децата.

Понякога нощем се питам: Можеше ли всичко това да бъде избегнато? Кога една жертва за другите се превръща в предателство към най-близките ти хора?

А вие как бихте постъпили на мое място?