Неделя, която вече не е моя

— Моля те, Мария, тази неделя не идвай. Искаме да сме само тримата — гласът на снаха ми, Даниела, прозвуча тихо, но решително по телефона. Седях на кухненския стол, с ръце, стиснали чашата с чай, и се опитвах да преглътна буцата в гърлото си. Неделята винаги е била денят, в който цялото семейство се събираше около масата. Мирисът на печено пиле, смехът на внука ми Виктор, разговорите за нищо и за всичко… А сега? Сега ми казват, че не съм нужна.

— Но, Даниела… — опитах се да кажа нещо, но тя вече беше затворила. Синът ми Георги не се обади след това. Може би беше зает, може би не искаше да се намесва. Или може би беше съгласен с нея.

Седях дълго в тишината. Чувах тиктакането на часовника, шумоленето на дърветата отвън. Спомних си как преди години майка ми казваше: „Неделята е за семейството, Марийче. Каквото и да стане, не забравяй това.“ Не съм забравила. Но явно другите са забравили.

В неделя сутринта станах рано по навик. Извадих тавата за баница, разбих яйцата, сложих сиренето. Когато я извадих от фурната, ароматът изпълни цялата къща. Но нямаше кой да я опита. Седнах сама на масата и гледах празните столове. Виктор сигурно вече беше пораснал достатъчно, за да не му липсвам. А Георги… той винаги беше между мен и Даниела — като мост, който всеки момент може да рухне.

Следобедът мина бавно. Телевизорът бръмчеше на заден фон, но не чувах нищо. Взех телефона няколко пъти, но не посмях да звънна. Какво щях да кажа? Че ми липсват? Че се чувствам излишна?

Вечерта се разходих до парка. Видях други семейства — млади родители с деца, възрастни двойки ръка за ръка. Усетих как сълзите напират в очите ми. Защо трябваше да се чувствам така? Какво сгреших?

На следващия ден срещнах съседката ми Пенка пред входа.

— Марийче, защо не те видях вчера с Виктор? — попита тя.

— Ами… така се случи — отвърнах и се усмихнах насила.

Тя ме погледна със съчувствие.

— Знам какво е. И на мен ми го направиха. Децата си имат свой живот вече.

Пенка беше права. Но защо боли толкова много?

Вечерта Георги ми се обади.

— Мамо, добре ли си?

— Добре съм — излъгах.

— Знаеш ли… Даниела просто искаше малко време само за нас тримата. Не е против теб.

— Знам — казах тихо. — Само че понякога се чувствам като призрак в собствения си живот.

Той замълча за миг.

— Ще дойдем другата седмица, обещавам.

Но вече не вярвах на тези обещания. Знаех, че нищо няма да е същото.

Дните минаваха един след друг — еднообразни и празни. Започнах да ходя на разходки с Пенка, да чета книги, които отдавна отлагах. Но празнотата в неделя остана.

Една вечер седнах пред огледалото и се загледах в отражението си. Виждах уморена жена с побелели коси и тъжни очи. Кога остарях толкова? Кога станах ненужна?

Спомних си първата неделя след сватбата на Георги и Даниела. Бях приготвила цяла трапеза — сарми, кюфтета, домашен хляб. Даниела беше мълчалива през цялото време. После Георги ми каза: „Мамо, Даниела не е свикнала с толкова шумно семейство.“ Тогава не обърнах внимание. Мислех си, че ще свикне. Че ще стане част от нашите традиции.

Но може би аз не съм ѝ дала шанс да създаде свои традиции. Може би съм настоявала твърде много всичко да бъде както преди.

Една сутрин реших да напиша писмо на Даниела:

„Скъпа Даниела,
Знам, че понякога съм натрапчива и настоявам на своето. Просто много обичам семейството ни и неделята винаги е била специална за мен. Ако някога имаш нужда от помощ или компания — аз съм тук. Обичам ви.“

Не знам дали ще го прочете или ще го разбере правилно. Но трябваше да опитам.

Сега всяка неделя е различна. Понякога Пенка идва на кафе, понякога ходя на църква или просто гледам през прозореца как животът продължава без мен.

Питам се: Кога човек спира да бъде нужен? И може ли някога отново да намери своето място?