Ненужна в собствения си дом: Историята на една майка, която даде всичко за децата си

– Мамо, не е удобно сега. Имаме гости, а и апартаментът е малък… – гласът на Даниел прозвуча хладно, почти делово. Стоях пред вратата му с куфар в ръка, а дъждът се стичаше по лицето ми, смесвайки се със сълзите, които се опитвах да скрия.

Не помня кога точно започнах да се чувствам излишна. Може би беше още онзи ден, когато заминах за Испания, оставяйки децата си при майка ми във Видин. Тогава си мислех, че всичко ще е временно – ще поработя няколко години, ще спестя пари, ще им осигуря по-добър живот. Никога не съм си представяла, че ще се върна като чужденка в собствения си дом.

Петнадесет години минаха като миг. Работих по полета, чистих къщи, гледах възрастни хора – всичко, само и само да изпращам пари на децата. Първо купих апартамент на Даниел в София – двустаен, близо до метрото. После и на Виктор – малко по-скромен, но пак негово място под слънцето. Всяка година им пращах подаръци за Коледа, изпращах пари за рождени дни, плащах им таксите за университета.

Когато най-накрая се прибрах, очаквах да ме посрещнат с прегръдки и радост. Вместо това получих хладни усмивки и кратки разговори по телефона: „Мамо, добре си дошла! Ще се видим някой ден.“

Сега стоях пред вратата на Даниел и усещах как земята под краката ми се разклаща. Не исках много – само да остана при него за няколко дни, докато си намеря работа и квартира. Но той не ме покани дори да вляза.

– Може ли поне да оставя куфара си тук? – попитах тихо.
– Не е удобно… – отвърна той и затвори вратата.

Седнах на стълбите пред блока и се разплаках като дете. Какво направих погрешно? Дадох им всичко – младостта си, здравето си, мечтите си. А сега нямам дори къде да пренощувам.

Виктор беше малко по-мек. Когато му се обадих, каза:
– Мамо, не знам… С Мария сме малко напрегнати напоследък. Не е подходящ момент.
– Викторе, само за една нощ…
– Ще ти звънна утре.

Утре така и не дойде.

На следващия ден отидох при леля Станка – стара съседка от детството ми. Тя ме прие с отворени обятия:
– Ела, мило дете! Ти си като дъщеря за мен. Какво става с момчетата ти?

Разказах ѝ всичко през сълзи. Тя поклати глава:
– Днешните деца… Не знаят какво е жертва. Всичко им е дадено наготово.

Думите ѝ ме боляха повече от всичко друго. Защо моите деца не виждат колко съм дала за тях? Защо не ме искат в живота си?

Вечерта лежах на дивана ѝ и гледах тавана. Спомних си първия учебен ден на Даниел – как треперех от вълнение пред училището във Видин. Спомних си как Виктор плака, когато заминах за Испания. Обещах им тогава: „Ще се върна скоро и ще бъдем отново семейство.“

Но семейството ни вече го нямаше.

На следващата сутрин получих съобщение от Даниел: „Мамо, не се сърди. Просто сега не е подходящ момент.“

Не се сърдя. Болката е по-дълбока от обида. Чувствам се невидима – като призрак в живота на собствените си деца.

Опитах да говоря с тях открито:
– Момчета, защо не мога да остана при вас? Нали аз ви купих тези апартаменти…
Даниел избягваше погледа ми:
– Мамо, това са наши домове вече. Имаме си наш живот…
Виктор добави:
– Не разбираш ли? Свикнали сме сами.

Свикнали са без мен. А аз никога няма да свикна без тях.

Понякога се чудя дали не сгреших, че дадох всичко за тяхната сигурност. Може би трябваше да мисля повече за себе си? Може би ако бях останала тук, щяхме да сме по-близки?

Сега съм сама в малка стая под наем в Люлин. Работя като чистачка в един офис и всяка вечер гледам снимките на децата си по стената. Понякога им пиша съобщения – кратки, майчини думи: „Обичам ви“, „Гордея се с вас“. Понякога получавам отговори. Понякога – не.

Леля Станка казва:
– Не губи надежда! Може би един ден ще разберат какво си направила за тях.
Но аз вече не вярвам в чудеса.

Питам се: Къде сбърках? Какво още трябваше да направя? Има ли други родители като мен – които са дали всичко и са останали сами? Кажете ми… как продължава човек напред с такова сърце?