Неочаквани съобщения на телефона на моя 63-годишен съпруг: Пътят от съмнение към нова любов

— Кой е тази Мария? — гласът ми трепереше, докато държах телефона на Иван в ръка. Беше късна вечер, а в кухнята миришеше на изстинал чай и неизказани думи. Иван ме погледна с онзи уморен поглед, който познавах от години, но този път в него имаше нещо ново — страх или вина, не можех да определя.

— Не е това, което си мислиш, Елена — каза той тихо, сякаш се страхуваше да не събуди духовете на миналото.

Четиридесет години сме заедно. Преживяхме прехода, безработицата през 90-те, болестите на родителите ни, децата ни — Даниела и Георги — вече са далеч, със свои семейства. Останахме двама в апартамента в Люлин, където всяка стая пази спомени. И точно когато мислех, че нищо не може да ни разклати, съдбата ми поднесе тези съобщения.

В тях Мария пишеше: „Благодаря ти за вчерашната разходка. Имам нужда от още такива моменти.“ Сърцето ми се сви. Кога беше тази разходка? Докато аз подреждах снимки от младостта ни или когато той излизаше уж за хляб?

— Иван, моля те, кажи ми истината. Не мога да живея с лъжа — гласът ми беше по-силен, отколкото очаквах.

Той въздъхна тежко и седна срещу мен. Ръцете му трепереха.

— Елена, Мария е вдовица от блока. Самотна е… Аз… просто ѝ помагам понякога. Разхождаме се в парка, говорим си. Нищо повече.

Не му повярвах. Как можех? След толкова години вярност и споделени тайни, сега той имаше нужда от друга жена? Сълзите ми потекоха безконтролно.

— Защо не ми каза? Защо трябваше да го криеш?

Иван замълча. В този миг осъзнах колко сме се отчуждили. Децата си тръгнаха, животът ни стана рутина — кафе сутрин, телевизия вечер, кратки разговори за времето и цените в магазина. Кога спряхме да си говорим истински?

Следващите дни минаха като в мъгла. Избягвах го. Готвех само за себе си, спях в другата стая. Дори не можех да погледна снимките ни от младостта — сякаш всичко беше лъжа.

Една вечер дъщеря ми Даниела ми се обади:

— Мамо, какво става? Татко звучи странно по телефона.

— Нищо, всичко е наред — излъгах.

Но тя ме познаваше твърде добре.

— Мамо, моля те, не го наказвай за това, че е добър човек. Знам за Мария — тя е майка на приятелка от детството ми. Татко ѝ носи храна и я разхожда, защото няма никого.

Сякаш някой ме удари с мокър парцал. Защо не попитах първо? Защо избрах да вярвам на най-лошото?

Седнах до прозореца и гледах светлините на София. Спомних си първата ни среща с Иван — как ме чакаше с букет карамфили пред кино „Сердика“. Как се смеехме до сълзи в стария москвич по пътя към морето. Кога забравихме да се радваме един на друг?

На следващия ден го поканих да седне до мен.

— Прости ми — казах тихо. — Страхувах се да не те загубя и забравих колко добър човек си всъщност.

Той хвана ръката ми и я стисна силно.

— И аз те пренебрегнах, Елена. Мислех, че ти стига просто да съм до теб. Но и ти имаш нужда от внимание и обич.

Заплакахме заедно — не от болка, а от облекчение. Решихме да започнем отначало — да се опознаем наново. Записахме се на танци за възрастни в читалището, започнахме да ходим на разходки заедно. Дори поканихме Мария на вечеря — оказа се мила жена с тъжни очи и голямо сърце.

Днес знам: доверието е като стъкло — веднъж счупено, трудно се лепи. Но ако има любов и желание, може да стане още по-красиво.

Понякога се питам: Колко често допускаме страховете ни да разрушат най-ценното? А вие бихте ли простили такава грешка?