Неочакваните присъди на бившия ми съпруг за издръжката на детето

– Пак ли ще закъснееш с парите този месец, Мария? – гласът на Петър проряза тишината в малката ми кухня, докато държах ножа над дъската за рязане. Картофите се търкаляха по плота, а ръцете ми трепереха. Дъщеря ми, Калина, се беше свила в ъгъла с учебника по математика, преструвайки се, че не чува.

– Петре, моля те… – започнах тихо, но той вече беше влязъл в обичайния си ритъм на обвинения.

– Не ме интересува колко ти е трудно! Аз не съм банкомат! Ти си тази, която реши да си тръгне! Сега ще си носиш последствията! – думите му се забиваха в мен като игли. Всяка сричка беше като шамар. Не можех да повярвам, че човекът, с когото някога делях легло и мечти, сега ме гледа като враг.

Погледнах Калина. Очите й бяха пълни със страх. Знаех, че не трябва да плаче пред него – той мразеше „женските сълзи“.

– Петре, не става въпрос само за мен. Калина има нужда от обувки за зимата. Израснала е с два номера от миналата година. – Гласът ми беше почти шепот.

Той се изсмя горчиво:

– Да не мислиш, че аз печеля милиони? И аз имам разходи! Защо не си намериш по-добра работа? Или нов мъж?

Стиснах зъби. Работех като продавачка в кварталния супермаркет – смени по 12 часа, заплата колкото да стигне за сметките и хляба. Майка ми помагаше с Калина, когато можеше, но тя самата беше болна и едва се държеше на крака.

– Не е толкова лесно… – прошепнах.

Петър се приближи до мен. Усетих миризмата на евтин алкохол. Очите му бяха зачервени.

– Лесно ти беше да ме напуснеш! Сега ще видиш какво е трудно! – изсъска той и тресна вратата след себе си.

Калина се разплака. Прегърнах я силно.

– Мамо, защо татко ни мрази? – попита тя през сълзи.

– Не ни мрази, слънце. Просто е ядосан… и объркан – излъгах я. Истината беше, че и аз не разбирах как човекът, който ме наричаше „любовта на живота си“, сега ме гледаше като престъпник.

Вечерта премина в мълчание. След като сложих Калина да спи, седнах на кухненската маса и зарових лице в ръцете си. Спомних си първите години с Петър – как се смеехме на глупави шеги, как мечтаехме за дом с градина и куче. После дойдоха безработицата му, алкохолът, първите обиди… После шамарите. Един ден просто не издържах и си тръгнах с Калина на ръце.

Сега плащах цената за това решение всеки ден. Съдът беше определил издръжка – 250 лева на месец. Петър почти никога не ги превеждаше навреме. Понякога закъсняваше с месеци. А когато все пак даваше пари, го правеше с обиди и заплахи.

На следващата сутрин получих съобщение от него:

„Ще ти дам парите този месец, ама да знаеш – няма да ти е лесно! Ще видим кой ще издържи повече!“

Стиснах телефона до болка. В този момент майка ми влезе в кухнята.

– Пак ли Петър? – попита тя уморено.

Кимнах.

– Не му позволявай да те смачка, Мария. Ти си силна. Заради Калина трябва да издържиш.

Погледнах я и осъзнах колко права е. Но понякога толкова ми се искаше просто да избягам някъде далеч – там, където няма присъди, няма обвинения… само тишина и мир.

Вечерта Калина донесе рисунка – нарисувала беше трима ни: мен, нея и Петър. Всички държахме ръце.

– Мамо, някой ден пак ли ще сме семейство? – попита тя с надежда.

Погалих я по косата:

– Не знам, слънце… Понякога хората се променят толкова много, че вече не могат да бъдат заедно. Но винаги ще имаш мен.

Тя се усмихна тъжно и ме прегърна.

В онзи момент разбрах – няма по-голяма сила от тази на една майка, която защитава детето си от света… и понякога дори от собствения му баща.

Сега ви питам: Колко още майки трябва да преминат през това унижение? Защо обществото ни все още гледа на самотните майки като на виновни? Ще дойде ли денят, когато справедливостта няма да зависи от настроението на един човек?