Невидима в собствения си живот: Историята на Валентина

— Извинете, може ли меню? — гласът ми прозвуча тихо, почти несигурно, докато сервитьорът вече се бе надвесил над Никола.

— Какво ще желаете, господине? — попита той, без дори да ме погледне. Никола, моят приятел от десет години, се усмихна неловко и ми подаде менюто.

— Валя, ти какво искаш? — опита се да ме включи той, но сервитьорът вече записваше поръчката му.

Стиснах зъби. Това не беше първият път. Винаги съм била „жената до някого“ — до Никола, до баща ми, до шефа в офиса. Винаги някой друг е бил важният. Но тази вечер нещо в мен се пречупи.

— Аз ще взема салата „Шопска“ и минерална вода — казах по-силно, но сервитьорът дори не вдигна поглед от тефтера си.

— Добре, господине, а за дамата?

Почувствах как бузите ми пламват. Никола се намръщи.

— Тя току-що ви каза поръчката си — каза той твърдо.

Сервитьорът кимна нехайно и изчезна между масите. Останахме в тягостна тишина.

— Не го взимай навътре, Валя — прошепна Никола. — Може би е уморен.

— Не е само той. Това е навсякъде. Вкъщи майка ми все още ме пита кога ще се омъжа, сякаш това е единственото важно нещо за една жена. В офиса шефът ми дава най-скучните задачи и после благодари на колегата ми Петър за добре свършената работа. Дори на улицата непознати мъже ми казват да се усмихвам повече. А сега и тук… — гласът ми трепереше от гняв и обида.

Никола въздъхна.

— Знам, че ти е тежко. Но не всички са такива.

— А колко пъти си забелязвал това? Колко пъти си се намесвал? — попитах го остро.

Той замълча. Погледнах през прозореца към дъжда, който барабанеше по стъклото. Спомних си как като дете мечтаех да стана писателка, да разказвам истории, които ще променят света. А сега дори не можех да накарам един сервитьор да ме види.

Когато храната дойде, сервитьорът постави чинията пред Никола.

— Вашата салата, господине.

— Тя е за дамата — каза Никола раздразнено.

Сервитьорът се засмя извинително и продължи нататък. Ядох без апетит. Всяка хапка беше горчива.

След вечерята Никола плати сметката. Аз извадих банкнота от портмонето си и я сложих под чашата — бакшиш, по-голям от обичайното. Никола ме изгледа учудено.

— Защо го правиш? Той не заслужава.

— Не го правя за него. Правя го за себе си. Защото не искам да ставам като него — казах тихо.

Докато ставахме да си тръгваме, сервитьорът дойде при нас и се обърна към Никола:

— Благодаря ви много за бакшиша, господине! Много сте щедър.

Погледнах го право в очите:

— Не той остави бакшиша. Аз го оставих.

Той ме изгледа с изненада и леко объркване, после се усмихна неловко:

— О, извинете…

Излязохме на улицата. Дъждът беше спрял, но въздухът беше тежък и влажен. Вървяхме мълчаливо до спирката на трамвая. Чувствах се празна и ядосана едновременно.

— Валя… — започна Никола, но аз го прекъснах.

— Знаеш ли кое е най-лошото? Че започвам да вярвам, че наистина съм невидима. Че няма значение какво казвам или правя — винаги ще бъда просто някаква жена на заден план.

Той ме хвана за ръката.

— Не си невидима за мен.

Погледнах го с тъжна усмивка.

— Но аз искам да бъда видима за себе си. И за света. Искам да ме чуват, когато говоря. Да ме виждат, когато съм тук. Не искам повече да оставям бакшиши на хората, които ме пренебрегват — и в ресторанта, и в живота.

Трамваят пристигна с писък по релсите. Качих се и седнах до прозореца. Гледах отражението си в стъклото — една жена с уморени очи и твърда брадичка. Може би утре ще имам сили да кажа още по-силно: „Аз съм тук.“

А вие какво бихте направили на мое място? Колко често сте били невидими в собствения си живот?