Невидимата домакиня: Разбитият рожден ден

– Иване, къде са чашите за ракия? – гласът на свекърва ми, Марияна, пронизва въздуха още преди да съм успяла да си поема дъх. Стоя до мивката, ръцете ми са мокри, а сърцето ми бие лудо. Днес е рожденият ден на Дарио, а аз отново съм невидимата домакиня в собствения си дом.

– В шкафа до хладилника са, Марияно – отвръщам тихо, но тя вече е тръгнала натам, сякаш не съм казала нищо. Чувам как братът на Дарио, Петър, се смее гръмогласно в хола, а баща му – бай Стефан – разказва поредния ловджийски виц. Децата тичат из коридора, разливат сок по килима, а аз се чудя дали някой ще забележи, че не съм сложила салата „Снежанка“ тази година.

Всяка година е едно и също. Аз готвя с дни, чистя до полунощ, подреждам масата, а когато гостите дойдат, се превръщам в сянка. Сякаш съм част от обзавеждането – никой не пита как съм, никой не благодари. Само Дарио понякога ми намигва заговорнически, но после се обръща към компанията и ме забравя.

Тази година реших да е различно. Казах на Дарио още миналата седмица:

– Мисля да излезем само двамата на вечеря за рождения ти ден. Да си починем от цялата лудница.

Той ме погледна с изненада:

– Ами майка ми? Ами татко? Те чакат този ден цяла година.

– А аз? Аз не чакам ли? – попитах тихо, но той вече беше вперил поглед в телефона си.

Вчера вечерта, докато подреждах чиниите за пореден път, усетих как нещо в мен се чупи. Реших – тази година няма да бъда невидима. Ще направя нещо за себе си. Сутринта станах рано и оставих бележка: „Излязох на разходка. Върнете се към 18:00 ч., ще празнуваме тогава.“

Вървях по улиците на София с усещането, че дишам за първи път от години. Купих си кафе от малко заведение до НДК и седнах на пейка в парка. Гледах хората – някои бързаха нанякъде, други се смееха с приятели. За първи път от много време не бях нечия домакиня, майка или снаха. Бях просто Ивана.

Телефонът ми звънна десетки пъти. Първо Дарио:

– Къде си? Майка ми пита какво да правим с месото.

– Ще се оправите – казах спокойно. – Днес имам нужда от малко време за себе си.

После Марияна:

– Иване, това е несериозно! Как може да оставиш всичко така?

– Може би е време и вие да опитате – отвърнах и затворих.

Когато се прибрах към шест, къщата беше наопаки. Масата беше разхвърляна, децата ревяха, а Марияна ме гледаше така, сякаш съм извършила престъпление.

– Това ли ти е благодарността? – изсъска тя. – След всичко, което сме направили за теб!

Дарио стоеше до прозореца и мълчеше. Погледите на всички бяха вперени в мен – обвинителни, разочаровани, ядосани.

– Иване, защо го направи? – попита той тихо.

Погледнах го право в очите:

– Защото и аз съм човек. Защото искам поне веднъж да бъда важна за себе си.

Вечерта премина в мълчание. Никой не говореше с мен. Децата се прибраха рано в стаята си, а аз седнах сама на терасата с чаша вино. Чувах как Марияна шепне нещо на Дарио в кухнята:

– Ако я оставиш така да прави, ще ти се качи на главата…

Сълзите ми капеха по масата. Не знаех дали постъпих правилно или просто разбих семейството си. Но знаех едно – повече не мога да бъда невидима.

На следващия ден Дарио не ми проговори. Марияна си тръгна обидена и каза на всички съседи каква неблагодарница съм. Аз останах сама с мислите си и с усещането за вина и свобода едновременно.

Сега седя тук и пиша тези редове с надеждата някой да ме разбере. Колко още трябва една жена да жертва себе си заради чуждите очаквания? Не заслужаваме ли всички поне веднъж да бъдем главните герои в собствения си живот?