Невидимата граница: Когато семейството се превърне в чуждо място

– Мамо, не можеш да идваш без да се обадиш! – гласът на Ива трепери, а очите ѝ са пълни с раздразнение. Стоя на прага на апартамента ѝ в Люлин, с торба топли банички в ръка, а в коридора зад нея се чува гласът на Димитър: – Кой е пак?

Сърцето ми се свива. Винаги съм носила закуски на Ива, още откакто беше малка. Сега обаче усещам, че нещо е различно. Вратата между нас е истинска и невидима едновременно.

– Извинявай, Иве, просто минавах наблизо… Помислих си, че ще се зарадвате на баничките. – Гласът ми звучи по-тихо, отколкото искам.

– Мамо, имаме си планове. Следващия път се обади предварително, моля те. – Тя поема торбата и затваря вратата почти веднага след това. Оставам сама на стълбището, с празни ръце и още по-празно сърце.

Връщам се у дома в панелката си в Надежда. Апартаментът ми е тих, прекалено тих. Телевизорът бучи някакво предаване за градинарство, но аз не слушам. Мисля за Ива, за малкия Филип, който вече е на десет и все по-рядко ми звъни. Кога станах излишна? Кога домът ми стана чужд?

Преди години всичко беше различно. След като баща ѝ почина, Ива беше моят свят. Работех като учителка по литература и всяка вечер ѝ четях приказки. Помагах ѝ с уроците, водех я на уроци по пиано, купувах ѝ сладолед от будката до пазара. После дойде Димитър – висок, сериозен мъж с хубава работа в банка и родители от Пловдив. Харесах го в началото. Мислех си: „Ето, дъщеря ми ще има стабилен живот.“

Но след сватбата всичко се промени. Започнаха да ме канят все по-рядко. Първо беше „Идваме у вас тази неделя“, после стана „Ще ти се обадим, когато можем“. Сега вече аз звъня, а често не ми вдигат.

Една вечер телефонът ми звъни. Филип:

– Бабо, ще дойдеш ли на представлението ми утре?

Сърцето ми подскача от радост:

– Разбира се, мило дете! Ще донеса шоколадови кексчета!

На другия ден пристигам в училището му с кексчетата и букетче карамфили. Виждам Ива и Димитър пред входа.

– Мамо, защо си тук толкова рано? – пита Ива с напрегнат глас.

– Филип ме покани… – започвам аз.

– Не трябваше да го прави без да ни пита – намесва се Димитър. – Ще го объркаш.

Стоя там с кексчетата в ръка и усещам как всички родители ме гледат. Чувствам се като натрапник.

След представлението Филип тича към мен:

– Бабо! Видя ли ме?

Прегръщам го силно:

– Беше страхотен!

Ива ме дърпа настрана:

– Мамо, трябва да разбереш – Филип има нужда от рутина. Не може всеки път да идваш неочаквано.

– Но аз съм му баба… – прошепвам.

– Да, но той вече е голямо момче. Имаме си нашите правила.

Връщам се у дома и плача цяла нощ. Чувствам се като призрак в собствения си живот. Опитвам се да намеря смисъл – започвам да плета пуловери за дом за сираци, записвам се на курс по рисуване в читалището. Но празнотата не изчезва.

Един ден получавам покана за рождения ден на Филип – по Вайбър, с групово съобщение до всички роднини. Купувам му енциклопедия за динозаври и нова тениска с любимия му футболен отбор – Левски. На празника са дошли родителите на Димитър от Пловдив, брат му с жена му и още няколко семейни приятели. Аз стоя в ъгъла и гледам как Филип духа свещичките, а Ива раздава парчета торта.

– Мамо, седни тук до мен – казва тя най-накрая.

– Добре ли си? – питам я тихо.

– Просто… трудно ми е да балансирам между всички – въздъхва тя.

– Знам, Иве. Само искам да съм част от живота ви.

Тя ме поглежда уморено:

– Понякога имам чувството, че ме задушаваш.

Тези думи ме пронизват като нож. През целия път до вкъщи мисля за тях. Наистина ли съм толкова тежка? Наистина ли любовта ми е станала бреме?

Минават седмици без да се чуем. Един ден получавам съобщение: „Мамо, Филип е болен. Можеш ли да го гледаш утре?“ Сърцето ми подскача – пак имат нужда от мен! Отивам рано сутринта с чай от липа и мед.

Филип лежи отпуснат на дивана:

– Бабо, ще ми прочетеш ли приказка?

Чета му „Патиланско царство“, както едно време на Ива. Той заспива с глава на коленете ми. В този миг усещам щастие и болка едновременно – щастие, че пак съм нужна; болка, че това е само временно.

Когато Ива се връща вечерта, ме прегръща неловко:

– Благодаря ти, мамо.

– Винаги ще съм тук за вас – казвам аз тихо.

Но знам, че утре пак ще бъда сама в апартамента си, с тишината и спомените.

Понякога се питам: Кога любовта между майка и дете се превръща в стена? Кога семейството става чуждо място? Може би не съм единствената майка в България, която чувства така… Какво мислите вие?