Невидимата нишка: Приятелство на изпитание от майчинството

– Ели, пак ли няма да дойдеш? – гласът ми трепери, докато стискам телефона, а по прозореца се стича дъжд.

– Мими, прости ми, но Дани пак е с температура. Не мога да го оставя – гласът ѝ е уморен, почти отчаян. Чувам как някъде в далечината плаче бебе.

Поглеждам към масата – две чаши вино, едната вече изстинала. Толкова пъти съм я чакала напразно през последните месеци. Всяка вечер, в която си мислех, че ще се върнем към старите ни разговори, към смеха и споделените тайни, завършваше с извинения и тишина.

Елица беше моят човек. От първи клас до днес – заедно през всичко: първите гаджета, изпитите в университета, разочарованията от живота. Дори когато баща ми почина миналата година, тя беше до мен, държеше ръката ми и ми напомняше да дишам. Но сега… сякаш някой е прерязал невидимата нишка между нас.

Преди шест месеца Елица стана майка. Всички около нея се радваха – майка ѝ носеше супи и плетени чорапки, свекърва ѝ идваше да „помага“, а аз… аз се чувствах излишна. В началото се опитвах да бъда полезна: носех ѝ домашна баница, предлагах да изведа бебето на разходка, но тя все отказваше. „Не искам да те натоварвам“, казваше. А аз исках само да бъда част от живота ѝ.

С времето разговорите ни станаха еднообразни. Всичко се въртеше около колики, зъбки и памперси. Опитвах се да ѝ разказвам за работата си – как шефът пак ме е ядосал или как съм срещнала интересен човек в метрото – но тя слушаше разсеяно, поглеждайки към бебефона.

Една вечер не издържах и ѝ написах съобщение:

„Ели, липсваш ми. Имам чувството, че вече не съм ти важна.“

Чаках отговор цяла нощ. На сутринта получих кратко: „Извинявай, Мими. Просто съм много уморена. Ще ти се обадя скоро.“

Скоро така и не дойде.

Майка ми ме гледаше със съчувствие:
– Не я вини, Мария. Майчинството променя всичко. Трябва да имаш търпение.

Но аз не исках да бъда търпелива. Исках приятелката си обратно.

Една неделя реших да я посетя без предупреждение. Купих любимите ѝ розови карамфили и шоколадови бонбони. Когато звъннах на вратата, тя отвори по пижама, с тъмни кръгове под очите и разрошена коса.

– Мими! – изненада се тя, но в гласа ѝ прозвуча тревога.
– Донесох ти цветя… и шоколад – усмихнах се неловко.
– Влизай… само че Дани тъкмо заспа. Моля те, тихо.

Влязох в апартамента им – навсякъде бяха разхвърляни играчки, а на масата стоеше недояден сандвич. Елица седна срещу мен и за миг видях старата си приятелка – усмивката ѝ беше същата, макар и уморена.

– Как си? – попитах я тихо.
– Не знам… Понякога имам чувството, че се губя. Не съм само майка, но всички очакват това от мен. Дори ти… – погледна ме виновно.
– Аз само искам да си тук… да си говорим като преди.
– Не мога да бъда като преди, Мими. Всичко се промени. Понякога се страхувам, че ще те изгубя…
– А аз вече се чувствам изгубена без теб.

Сълзи напълниха очите ѝ. Прегърнах я силно – толкова силно, че за миг забравихме за всички разстояния между нас.

– Знаеш ли – прошепна тя – понякога имам нужда някой просто да ме попита как съм… а не само дали бебето е добре.
– Винаги ще питам първо за теб – обещах ѝ.

Този ден си тръгнах с надежда. Но животът не беше филм – нещата не се оправиха магически. Следващите седмици пак рядко се чувахме. Аз започнах да излизам с други приятели, а тя все по-рядко отговаряше на съобщенията ми.

Една вечер получих покана за рождения ден на Елица – малко семейно събиране у тях. Отидох с подарък за Дани и бутилка хубаво вино за нея. Когато пристигнах, апартаментът беше пълен с роднини – всички говореха едновременно, а Елица тичаше между кухнята и детската стая.

– Мими! Радвам се, че дойде! – прегърна ме набързо.
– Имаш ли нужда от помощ?
– Ако можеш да държиш Дани за пет минути…

Стоях с бебето на ръце и гледах как приятелката ми се върти като пумпал. Никой не я питаше как е тя – всички говореха само за детето или за това как трябва да го възпитава.

Когато гостите си тръгнаха, седнахме на балкона с по чаша вино.
– Понякога ми липсваш ужасно много – каза тя тихо.
– И аз теб…
– Но не знам как да бъда едновременно добра майка и добра приятелка.
– Може би просто трябва да си позволиш да бъдеш човек… не само майка или приятелка.

Тази вечер разбрах нещо важно: приятелството ни няма да бъде същото като преди. Но може би може да бъде ново – по-зряло, по-истинско. Ако и двете сме готови да се борим за него.

Сега често се питам: Колко приятелства умират тихо между памперси и безсънни нощи? Трябва ли да пуснем старите връзки или да ги преплетем наново? Какво мислите вие?