Невидимият потенциал: Майчината борба да даде криле на детето си

„Пак ли си забравил да си напишеш домашното, Викторе?“ – гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках. В кухнята миришеше на изгорял хляб, а навън дъждът блъскаше по прозорците на панелката ни в Кючук Париж. Виктор седеше свит на масата, с тетрадка пред себе си и молив, който въртеше между пръстите си.

„Мамо, защо небето е синьо?“ – попита той, без да ме поглежда.

„Сега не е време за глупости! Имаш да пишеш съчинение за училище!“, изсъсках аз и се обърнах към печката. Вътрешно обаче нещо ме жегна. Колко пъти вече го бях срязвала така? Колко пъти бях избрала лесния път – да дам бърз отговор или просто да го отрежа, вместо да се спра и да го изслушам?

В този момент влезе майка ми – баба Мария, с торба от пазара. „Пак ли се карате?“, попита тя и ме изгледа строго. „Момчето пита, защото му е интересно. А ти все го гониш.“

„Мамо, нямам време! Работата ме затрупва, а той… все едно не разбира колко е важно да е сериозен!“, отвърнах аз и усетих как гласът ми трепери.

Баба Мария остави торбата и седна до Виктор. „Я ми кажи, момче, защо питаш за небето?“

Виктор се размърда и прошепна: „Видях как облаците се движат и се чудех дали някога ще мога да летя.“

Тогава нещо в мен се пречупи. Спомних си как като малка мечтаех да стана художник, но никой не ме попита какво искам – всички настояваха да уча нещо „сигурно“. Станах градинар – хубава работа, но не моята мечта. Сега правех същото с Виктор.

Седнах до него и го прегърнах. „Извинявай, мамо. Понякога забравям колко е важно да питаш.“

Той ме погледна с големите си кафяви очи. „Може ли утре да идем в парка? Да гледаме облаците?“

„Ще идем. И ще носим тетрадката ти – ще рисуваме облаци и ще пишем истории за тях.“

Баба Мария се усмихна. „Ето така се прави. Не само уроци от учебника – уроци от живота.“

На следващия ден взех почивен ден от работата. Отидохме в Градската градина. Виктор лежеше по гръб на тревата и сочеше облаците: „Този прилича на кораб! А онзи – на лъв!“ Записвах думите му в тетрадката и рисувахме заедно.

Минаха хора – някои ни гледаха странно, други се усмихваха. Чух как една жена прошепна на приятелката си: „Виж ги тия – вместо да учат детето на математика, по облаците гледат.“

Почувствах се виновна за миг. После обаче видях усмивката на Виктор и разбрах – това са моментите, които ще помни цял живот.

Вечерта вкъщи баба Мария ни чакаше с топла баница. „Как беше денят?“, попита тя.

„Най-хубавият!“, извика Виктор.

Аз кимнах. „Научих повече за сина си за един ден, отколкото за цяла година.“

С времето започнах да го слушам повече. Вместо да давам готови отговори, го насърчавах да търси сам. Записах го в клуб по астрономия към читалището. Понякога вечер стояхме на балкона и гледахме звездите.

Но не всичко беше лесно. На родителска среща класната му – госпожа Димитрова – ме повика:

„Госпожо Иванова, Виктор е умен, но често се разсейва. Мечтае си в час.“

„Това лошо ли е?“, попитах аз.

Тя въздъхна: „В нашата система няма място за мечтатели. Трябва да се съсредоточи върху уроците.“

Излязох от училището ядосана и объркана. Вечерта споделих с майка ми:

„Мамо, дали не греша? Дали не трябва да го натискам повече?“

Баба Мария поклати глава: „Ти избираш кое е важно за твоето дете. Ако му дадеш само отговори, ще спре да пита. Ако му дадеш възможности – ще лети.“

Тези думи ме държаха будна цяла нощ.

Година по-късно Виктор спечели награда от национален конкурс по астрономия. Стояхме в залата на читалището, а той държеше грамота с треперещи ръце.

„Мамо, благодаря ти, че ми позволи да гледам облаците.“

Прегърнах го през рамо и си помислих: колко ли деца никога не получават този шанс? Колко родители избират лесния път – отговорите вместо възможностите?

А вие какво бихте избрали? Ще дадете ли криле на децата си или ще ги държите здраво за земята?