Нежелан гост: Сянката на свекървата в нашия дом

— Не искам повече да я виждам тук! — извиках, гласът ми трепереше, а ръцете ми стискаха дръжката на вратата така силно, че кокалчетата ми побеляха. Стоях срещу Петър, мъжа ми, който изглеждаше сякаш не вярва на ушите си. В този момент, в малкия ни апартамент в Люлин, сякаш въздухът се сгъсти и стана тежък като олово.

— Моля те, Мария, нека не правим сцени — прошепна той, но в гласа му прозираше умората от безкрайните ни спорове. — Това е майка ми…

— Точно така! — прекъснах го. — Майка ти! А не моята! И аз имам право на спокойствие в собствения си дом!

Това беше кулминацията на години търпение, преглъщане и безсънни нощи. Когато се оженихме с Петър, бях сигурна, че ще изградим свой свят — уютен, пълен с любов и разбиране. Но още от първия ден свекърва ми, леля Станка, беше навсякъде: в кухнята ми, в гардероба ми, дори в мислите ми. „Така не се прави мусака, Марийче“, „Петър обича ризите му да са гладени по друг начин“, „Детето трябва да носи шапка дори през юли“ — всеки ден нови уроци по това как да бъда по-добра съпруга и майка.

Първоначално се опитвах да не обръщам внимание. Казвах си: „Тя е сама, Петър е единственото ѝ дете, просто иска да помага.“ Но помощта ѝ беше като буря — помитаща и неконтролируема. Веднъж се прибрах от работа и заварих цялата ни спалня преобърната — „Почистих ти гардероба, че беше пълен с ненужни дрехи!“. Любимата ми рокля липсваше. „Дадох я на съседката, тя има момиче на твоя ръст.“

Петър винаги се опитваше да балансира. „Моля те, не се карай с майка ми. Тя е възрастна, трудно ѝ е сама.“ Но никой не питаше мен как се чувствам. Никой не виждаше как всяка вечер плача в банята, за да не ме чуе детето ни — малката Ани.

Една вечер, докато приготвях вечеря, чух как Станка шепне на Петър в хола:

— Не знам какво става с Мария. Все е нервна, все недоволна… Може би трябваше да си намериш по-друга жена.

Сърцето ми се сви. Не издържах повече. Излязох при тях и казах тихо:

— Ако не ви харесвам такава, каквато съм, може би наистина трябва да си тръгна.

Петър ме погледна ужасен:

— Не говори така! Обичам те… Просто…

— Просто какво? — попитах през сълзи. — Просто трябва да търпя всичко това? Да нямам право на мнение? На лично пространство?

Тази нощ спахме в различни стаи. На сутринта Станка беше приготвила закуска и ме посрещна с ледено мълчание. Ани усети напрежението и започна да плаче за най-малкото нещо.

Седмици наред живеехме като непознати под един покрив. Петър ходеше на работа рано и се връщаше късно. Аз броях минутите до момента, в който Станка ще излезе до магазина или ще отиде при приятелките си на кафе. Чувствах се като затворник в собствения си дом.

Един ден получих паник атака — сърцето ми биеше лудо, ръцете ми трепереха. Отидох при личната лекарка:

— Мария, ти си на ръба на нервен срив — каза тя тихо. — Трябва да говориш с мъжа си. Не можеш да носиш всичко сама.

Събрах смелост и една вечер казах на Петър:

— Или тя ще си тръгне, или аз.

Той ме гледа дълго мълчаливо. После каза:

— Не мога да я оставя сама… Но не искам и да те загубя.

— А аз вече се губя… — прошепнах.

На следващия ден Станка дойде по-рано от обикновено. Седнахме тримата на масата. Гласът ми трепереше:

— Лельо Станке, моля ви… Имаме нужда от време сами като семейство. Моля ви…

Тя ме изгледа с презрение:

— Значи аз съм излишната? След всичко, което направих за вас?

— Не сте излишна — казах тихо. — Просто имаме нужда от граници.

Тя стана рязко:

— Ще видим колко ще издържите без мен!

От този ден нататък тя спря да идва. Петър беше мълчалив и отчужден седмици наред. Ани питаше къде е баба ѝ. Аз се чувствах виновна и облекчена едновременно.

Сега минаха две години оттогава. Връзката ни с Петър премина през много изпитания. Понякога се чудя дали направих правилното нещо. Дали можех да бъда по-търпелива? Или просто трябваше по-рано да защитя себе си?

Понякога нощем се питам: Кога една жена има право да каже „стига“? И защо толкова често вината остава върху нас?