Нежелана в щастието, незаменима в болката: Историята на една българска майка

– Мамо, можеш ли да вземеш Лили от училище? – гласът на Петър трепереше по телефона, а аз вече усещах как сърцето ми се свива. Беше вторник, дъждовен и сив ден, а аз стоях пред прозореца, гледайки как капките се стичат по стъклото. В този момент си спомних онзи ден преди десет години, когато разбрах, че синът ми се е оженил тайно.

Не бях поканена на сватбата. „Не искахме да те натоварваме, мамо, беше всичко много набързо“, каза ми Петър тогава, а аз се усмихнах с разбито сърце. Десислава вече имаше дъщеря – Лили, която тогава беше на пет. Приех я като свое дете, въпреки че никой не поиска мнението ми. „Ти си ни нужна, Мария. Само ти можеш да ни помогнеш“, повтаряше Деси всеки път, когато им трябваше нещо.

Сега Лили е тинейджърка, а аз съм тази, която я води на уроци по пиано, която ѝ купува нови обувки и слуша историите ѝ за момчета. Петър и Деси работят до късно – така казват поне. Често се прибирам в празния си апартамент и се чудя дали някога ще бъда част от тяхното щастие или съм само резервният играч за трудните моменти.

– Мамо, моля те! – настоява Петър. – Деси има важна среща, а аз съм на работа до късно.

– Добре, ще я взема – отговарям тихо. Вече не броя колко пъти съм казвала „да“ през последните години.

Когато пристигам пред училището, Лили ме посреща с усмивка. „Баба Мария!“ – тича към мен и ме прегръща силно. В тези моменти забравям всичко – болката, обидата, самотата. Но когато вечерта се прибирам у дома и виждам снимките от сватбата им в социалните мрежи – всички усмихнати, всички заедно – усещам как една празнина се разширява в мен.

Понякога се питам дали съм направила нещо нередно. Дали съм била твърде строга майка? Дали Деси не ме харесва? Или просто съм удобна – винаги на разположение, винаги готова да помогна.

Една вечер, докато приготвям вечеря за Лили у дома си (Петър и Деси пак са заети), тя ме поглежда сериозно:

– Бабо, защо никога не идваш с нас на почивка?

– Не знам, мило. Може би не съм поканена.

– Но ти си част от семейството ни!

Усмихвам се тъжно. „Част ли съм?“ – питам се наум.

След няколко дни Петър ми звъни:

– Мамо, ще можеш ли да гледаш Лили през уикенда? Ще ходим с Деси до Велинград.

– Разбира се – казвам автоматично. Но този път нещо в мен се чупи.

Вечерта сядам сама на масата и започвам да пиша писмо до Петър:

„Скъпи сине,

Обичам те безкрайно. Обичам и Лили като свое внуче. Но понякога се чувствам като сянка във вашия живот – нужна само когато има проблеми или нужда от помощ. Не бях до вас в най-щастливия ви ден. Не бях поканена на празниците ви. Но когато има болка или трудност – тогава ме търсите.

Моля те, кажи ми: част ли съм от вашето семейство или съм просто удобство?“

Не изпращам писмото. Оставям го в чекмеджето до леглото си и плача дълго тази нощ.

На следващия ден Лили идва при мен с рисунка: „Баба Мария – най-добрата баба!“ Прегръща ме силно и аз усещам как топлината ѝ стопля студеното ми сърце. Но въпросите остават.

Веднъж събирам смелост и казвам на Петър:

– Сине, чувствам се невидима понякога. Искам да бъда част от радостите ви, не само от грижите ви.

Той ме гледа изненадано:

– Мамо, ние те обичаме! Просто… понякога забравяме да го покажем.

– Понякога това боли повече от всичко друго – отвръщам тихо.

Дали някога ще намеря своето място в това семейство? Или ще остана завинаги нежелана в щастието и незаменима в болката?

Кажете ми, скъпи читатели: Къде свършва любовта и къде започва използването? Има ли граница между саможертвата и самоуважението?