Никой не може да те накара да се чувстваш малък, ако не му позволиш: Историята на една българска майка

– Пак ли ще закъснееш, Мария? – гласът на майка ми пронизваше тишината в кухнята, докато аз нервно връзвах косата си на опашка. – Хората вече говорят. Не ти ли е неудобно?

Погледнах я, а в очите ѝ видях не само тревога, но и сянката на срама, която се стелеше над нашето семейство от деня, в който останах сама с детето. Беше петък сутрин, а аз отново трябваше да тичам между две работи, за да платя сметките и да купя лекарства за малкия Дани.

– Мамо, не ме интересува какво говорят хората – излъгах. Истината беше, че всяка дума, всяка клюка ме режеше като нож. В малкия ни град всички знаеха всичко. Бащата на Дани си тръгна, когато разбрахме за болестта му. Оттогава всеки ден беше борба – не само с парите, но и с погледите, с шепота по улиците.

– Не можеш да живееш така! – настоя тя. – Трябваше да го задържиш. За доброто на детето!

– За кое добро, мамо? Да гледа как баща му ме унижава? Или как пие до сутринта и после крещи по нас? – гласът ми трепереше. – По-добре без него.

Тя замълча. Знаех, че ме обича, но не можеше да приеме избора ми. В нейния свят жената трябваше да търпи. В моя свят вече нямах сили да търпя.

Сложих якето си и излязох навън. Въздухът беше студен, а по улицата вече се носеха познатите погледи – леля Сийка от съседния вход, която винаги намираше повод да спре и да ме попита:

– Как е Дани? Още ли си сама?

– Добре е, благодаря – отвръщах и се усмихвах насила.

В автобуса към фабриката седях до прозореца и гледах как градът се събужда. Мислех си за думите на майка ми, за всички онези хора, които вярваха, че една жена без мъж е провалена жена. Че детето ми ще порасне нещастно, защото няма баща.

Вечерта се прибрах уморена. Дани беше заспал на дивана с книжка в ръка. Седнах до него и го погалих по косата.

– Мамо, ти си най-силната – прошепна той насън.

Сълзите ми потекоха безшумно. Колко пъти бях искала да се предам? Колко пъти бях вярвала на думите на другите, че не струвам нищо?

На следващия ден в магазина срещнах Галя – стара приятелка от училище. Беше се върнала от София след развод.

– Мария! – прегърна ме силно. – Чух какво става… Знаеш ли колко ти се възхищавам? Аз не издържах там. Върнах се при нашите.

– Не е лесно – признах. – Но няма кой друг да се погрижи за Дани.

– Хората винаги ще говорят – каза тя. – Но ти знаеш коя си.

Тези думи останаха в мен като семе. Започнах да ги повтарям всяка сутрин пред огледалото: „Знам коя съм.“

С времето започнах да забелязвам малките победи – усмивката на Дани, когато му купих нова раница; благодарността в очите на колежката ми, когато ѝ помогнах с отчета; уважението в гласа на шефа ми, когато поех смяната на болната колежка без оплакване.

Но най-трудното беше у дома. Майка ми все още не можеше да приеме избора ми. Веднъж вечерта седнахме заедно на масата.

– Мамо – започнах тихо, – знам, че ти е трудно. Но аз не съм виновна за това, което се случи. И не съм по-малко човек, защото съм сама.

Тя ме погледна дълго и за първи път видях сълзи в очите ѝ.

– Просто исках да си щастлива… – прошепна тя.

– Щастлива съм, когато виждам Дани усмихнат. Щастлива съм, когато знам, че не позволявам на никого да ме унижава. Това е достатъчно засега.

С времето майка ми започна да ме разбира повече. Спря да пита кога ще си намеря мъж и започна да прекарва повече време с Дани. Когато го заведохме заедно на първия му учебен ден, тя държеше ръката ми толкова силно, сякаш искаше да ми даде цялата си любов наведнъж.

Понякога още чувам шепота по улиците. Понякога още боли. Но вече знам: никой няма право да ме кара да се чувствам малка или недостатъчна. Само аз мога да определя стойността си.

Питам се: Колко още жени като мен живеят в сянката на чуждото мнение? Кога ще спрем да позволяваме на другите да определят нашето щастие?