Нощта, в която изгубих всичко, но открих себе си
– Мамо, защо плачеш? – прошепна тихо малката ми дъщеря Ива, докато стискаше ръката ми в тъмния коридор. Бяхме се скрили зад вратата на банята, а отвън гневният глас на Петър, мъжа ми, отекваше из целия апартамент. Сърцето ми биеше лудо, а в гърдите ми се бореха страх и отчаяние.
– Тихо, Иве, всичко ще бъде наред – излъгах я, макар че самата аз не вярвах в това. Вече нямах сили да броя колко пъти съм го казвала. Петър тресна с юмрук по стената и кресна:
– Къде сте, бе?! Излезте веднага!
Задушавах се от безсилие. От години живеех в този кошмар – първо започнаха обидите, после шамарите, а сега… вече не знаех какво още може да последва. Бях сама с две деца – Ива на шест и Мартин на четири. Родителите ми отдавна се бяха отказали да ми помагат – „Ти си го избра, ти ще го търпиш“, казваше майка ми всеки път, когато се опитвах да ѝ се оплача.
Тази вечер обаче нещо в мен се пречупи. Докато Петър крещеше и чупеше чаши в кухнята, аз прегърнах децата и прошепнах:
– Сега ще избягаме.
Събрах набързо две якета и един стар портфейл с малко пари. Тихо отключих прозореца на банята – живеехме на първия етаж. Стиснала децата до себе си, се спуснахме навън в студената мартенска нощ. Снегът хрущеше под краката ни. Децата трепереха от студ и страх.
– Мамо, къде отиваме? – попита Мартин.
– При леля Деси – излъгах пак. Деси беше най-добрата ми приятелка още от училище. Винаги казваше: „Ако някога ти потрябва помощ, звънни ми!“
Вървяхме пеша повече от час до нейния блок в Люлин. Звъннах ѝ на вратата с треперещи ръце. Тя отвори сънена и ме изгледа с изненада.
– Какво правиш тук по това време? – прошепна тя.
– Моля те… няма къде да отида… – разплаках се.
Деси ме пусна вътре, но още на сутринта започна да ми намеква:
– Знаеш ли, мъжът ми не е много доволен… Не можем да ви държим тук дълго…
Почувствах се като просяк. Приятелството ни се оказа по-слабо от страха ѝ да не развали семейния си уют. Още същия ден започнах да звъня на родителите си.
– Мамо, моля те… Нямам къде да отида с децата…
– Не мога да ти помогна – отсече тя. – Ще се оправиш някак.
Светът ми се срина окончателно. Останахме на улицата с две малки деца и една раница дрехи. Вървяхме безцелно по булевард „Витоша“, докато Ива не заплака:
– Мамо, гладна съм…
Влязохме в една денонощна баничарница. Купих им по една баничка с последните си пари. Седнахме на пейка в парка и ги гледах как ядат лакомо. Аз нямах апетит – само болка и вина.
В този момент до мен седна непозната жена – възрастна, с топъл поглед.
– Добре ли сте? – попита тя тихо.
Разказах ѝ всичко – за Петър, за бягството, за предателството на близките. Тя ме хвана за ръката:
– Не сте сама. Има организации за жени като вас. Ето ви телефон на кризисен център.
За първи път от години усетих лъч надежда. Обадих се веднага. Още същата вечер доброволци ни взеха и ни заведоха в защитено жилище.
Там срещнах други жени като мен – всяка със своята болка и страхове. Заедно плакахме, заедно се смеехме през сълзи. Започнах работа като чистачка в близкия супермаркет. Не беше мечтаната работа, но беше начало.
Децата тръгнаха на детска градина. Всяка вечер ги прегръщах силно и им повтарях:
– Вече сме в безопасност.
Минаха месеци. Научих се да бъда силна сама за себе си и за тях. Понякога още чувам гласа на Петър в кошмарите си. Понякога ме боли от предателството на майка ми и Деси. Но вече знам – никой няма право да ме кара да се чувствам виновна за чуждото насилие.
Сега стоя на прозореца на малката ни стая и гледам как децата спят спокойно. Питам се: Колко жени като мен още мълчат? Колко още ще търпят? А дали някой ще им подаде ръка или пак ще трябва сами да си я протегнат?