Обещах ѝ мечтаната сватбена рокля, но животът поиска друго

— Мамо, нали ще ми купиш онази рокля от булчинския салон на „Витошка“? — гласът на Деси трепереше от вълнение, а очите ѝ блестяха като на малко момиче пред коледна елха.

Стоях до прозореца, стискайки чашата с кафе толкова силно, че се страхувах да не я счупя. Вече бях обещала. Бях ѝ обещала още когато беше на пет, че ще ѝ подаря най-красивата рокля за сватбата ѝ. Но тогава не знаех какво ще ми поднесе животът.

— Разбира се, мило — усмихнах се, опитвайки се да скрия тревогата в гласа си. — Ще имаш всичко, което пожелаеш.

Деси ме прегърна силно. Усетих аромата на шампоана ѝ, този същия, който ѝ купувах от пазара в „Красно село“, когато беше ученичка. Тогава всичко беше по-лесно. Тогава бяхме само двете срещу света.

Сега обаче светът беше срещу мен.

Мъжът ми, Иван, се разболя тежко миналата есен. Диагнозата беше като студен душ — рак на белия дроб. Пенсията му не стигаше за нищо, а аз работех като касиерка в кварталния супермаркет. Спестяванията за роклята на Деси стояха в една стара кутия от бисквити в гардероба ми. Всяка вечер я отварях и броях парите — все едно броях надеждите си.

Една вечер Иван се върна от болницата по-блед от всякога. Седна срещу мен и прошепна:

— Мария, лекарствата са скъпи… Не знам как ще се справим.

Тогава разбрах, че трябва да избера между мечтата на дъщеря си и живота на мъжа си. Сърцето ми се разкъса на две. Прекарах безсънна нощ, гледайки тавана и молейки се за чудо.

На сутринта взех кутията с парите и я занесох в аптеката. Купих лекарствата за Иван. Върнах се у дома с празни ръце и още по-празно сърце.

Сватбата наближаваше. Деси беше щастлива, планираше всичко до последния детайл. Не знаеше нищо за парите. Не знаеше нищо за избора ми.

— Мамо, кога ще ходим да пробвам роклята? — попита тя една вечер, докато вечеряхме тримата на масата.

Погледнах я и усетих как гърлото ми се свива.

— Деси… трябва да поговорим — започнах бавно. — Парите за роклята… наложи се да ги използвам за нещо друго.

Тя ме гледаше невярващо.

— Какво значи това? Обеща ми! — гласът ѝ трепереше, този път не от радост, а от гняв.

— Татко ти… лекарствата…

— Значи аз не съм важна? Моята сватба не е важна? — извика тя и стана рязко от масата.

Иван се опита да я успокои:

— Деси, майка ти направи всичко възможно…

— Не искам да слушам! — изкрещя тя и излезе, тръшкайки вратата.

От този ден всичко се промени. Деси спря да говори с мен. Минаваше покрай мен като сянка. Виждах болката в очите ѝ, но не можех да направя нищо.

Сватбеният ден дойде. Деси носеше рокля под наем — красива, но не онази мечтаната. Не ме погледна нито веднъж по време на церемонията. Стоях в края на залата и гледах как детето ми се отдалечава от мен не само физически, а и душевно.

След сватбата опитах да говоря с нея:

— Деси, прости ми… Знам, че те разочаровах…

Тя ме погледна студено:

— Не става дума само за роклята, мамо. Става дума за това, че не ми каза истината навреме. Че ме остави да мечтая напразно.

Думите ѝ ме пронизаха като нож. Може би беше права. Може би трябваше да ѝ кажа по-рано. Може би трябваше да намеря друг начин…

Сега седя сама в кухнята и гледам старата кутия от бисквити — вече празна. Чудя се дали някога ще мога да върна доверието на дъщеря си. Дали една майчина жертва може да бъде простена?

Кажете ми — ако бяхте на мое място, какво бихте избрали? Мечтата на детето си или живота на любимия човек?