Обещах на брат ти пари за кола. Вие двамата се оправяйте, каза мама

— Обещах на брат ти пари за кола. Вие двамата се оправяйте. — Гласът на мама беше твърд, почти безчувствен, докато стоеше до кухненската маса с ръце, скръстени пред гърдите. Аз и Петър, съпругът ми, се спогледахме. В стаята витаеше напрежение, което можеше да се реже с нож.

Това беше преди три години. Тогава още нямахме деца, а животът ни изглеждаше подреден — двама души, които се обичат, работят здраво и мечтаят за бъдеще. Брат ми, Калоян, беше студент в София и отчаяно искаше кола, за да не се мъкне с автобусите до университета и работа. Майка ми обеща да му помогне с парите, но така и не ги даде. Вместо това, когато ние с Петър споменахме, че също имаме нужда от финансова помощ — вече бях бременна и трябваше да сменим малката ни кола с по-голяма — тя просто каза: „Вие двамата се оправяйте.“

В началото не се оплаквахме. Всичко беше наред — бяхме млади, здрави, без деца и без особени грижи. Но сега, три години по-късно, всичко е различно. Имаме две малки деца — Мария и Виктор — и всеки ден е борба. Петър работи на две места, аз съм в майчинство и парите никога не стигат. Колата ни вече е стара и опасна за децата, но нямаме възможност да я сменим.

Една вечер, докато приготвях вечеря, телефонът звънна. Беше Калоян.
— Сестро, пак ли ще говорим за парите? Мама ми каза да се разбера с теб.
— Калояне, не е честно! Ти си обещалото дете, а аз съм тази, която трябва да се оправя с последствията? — гласът ми трепереше от гняв и безсилие.
— Не съм виновен аз! Мама каза…
— Мама винаги казва много неща! — прекъснах го. — Но никога не поема отговорност.

Затворих телефона с треперещи ръце. Петър ме прегърна отзад.
— Не се ядосвай. Ще измислим нещо.
— Не мога повече така! — избухнах в сълзи. — Чувствам се като между чука и наковалнята. Майка ми очаква да съм силната, Калоян чака помощ от мен, а ти… ти работиш до изнемога.

На следващия ден майка ми дойде на гости. Децата тичаха около нея, а тя ги гледаше с онзи особен поглед — смесица от любов и укор.
— Защо си толкова напрегната? — попита ме тихо.
— Защото не е честно! — отвърнах аз. — Обеща на Калоян пари за кола, но сега аз трябва да мисля как да помогна на всички. А ние с Петър едва свързваме двата края!
— Животът е труден за всички — каза тя сухо. — Когато бях млада, никой не ми помагаше.
— Но ти си майка! Трябва да ни подкрепяш!
Тя замълча и погледна през прозореца.

Вечерта седнахме с Петър на дивана след като децата заспаха.
— Знаеш ли — започнах тихо — понякога ми се струва, че никога няма да избягам от ролята на „голямата сестра“, която трябва да оправя всичко.
— Не си сама — каза той и хвана ръката ми. — Имаш мен. Ще намерим начин.

Дните минаваха в рутина: работа, грижи за децата, сметки, караници по телефона с Калоян или майка ми. Веднъж дори баща ми се намеси:
— Не може така! Семейството трябва да си помага!
— Ама кой на кого помага? — попитах го аз през сълзи.
Той само въздъхна и излезе от стаята.

Една сутрин получих писмо от банката: лихвата по кредита ни се вдига. Седнах на кухненската маса и заплаках безутешно. Мария ме прегърна:
— Мамо, защо плачеш?
— Просто… понякога възрастните са тъжни, миличка.

В този момент осъзнах колко много тежи всичко върху мен. Не само парите или обещанията на мама; а цялата тази невидима тежест на очакванията — да бъда добра майка, съпруга, дъщеря и сестра едновременно.

Седмица по-късно Калоян дойде у нас. Седнахме тримата с Петър на масата.
— Сестро… знам, че ти е трудно. И аз не съм добре финансово. Но ако не взема тази кола, ще изгубя работата си.
Погледнах го дълго:
— Калояне… ако можех да помогна, щях да го направя. Но вече не мога да нося всички на гърба си.
Петър кимна:
— Всеки трябва да поеме своята част от товара.
Калоян наведе глава:
— Разбирам… Просто ми е тежко.

След този разговор нещата малко се успокоиха. Майка ми спря да настоява да „се оправяме“. Калоян започна сам да търси решения. А аз… аз започнах да мисля повече за себе си и семейството си.

Понякога вечер седя сама в тъмното и си задавам въпроса: Защо в българските семейства винаги някой трябва да носи целия товар? Кога ще започнем да си помагаме истински, без да прехвърляме отговорността един на друг?