Обещанието между сестри: Цена, която никога не изплащаш докрай

– Не мога повече, Ели! – гласът на Мария се разпадаше на хлипове през телефона. – Моля те, ела…

Стоях до прозореца на малката си кухня в София, гледах как дъждът се стича по стъклото и усещах как сърцето ми се свива. Беше ноември, а въздухът миришеше на мокра земя и стари обещания. В този момент знаех, че всичко се променя. Оставих чашата с чай на масата и без да мисля, грабнах якето си.

Мария беше по-малката ми сестра, винаги по-чувствителна, винаги по-уязвима. Откакто баща ни почина преди три години, тя се затвори в себе си. Майка ни работеше на две места в Пловдив, а аз се опитвах да градя свой живот в столицата – нова работа, нов приятел, нови мечти. Но кръвта вода не става, нали така казват?

Когато пристигнах в апартамента ѝ, Мария седеше на пода до леглото, стиснала коленете си. Очите ѝ бяха зачервени, а ръцете – ледени.

– Какво се случи? – коленичих до нея и я прегърнах.

– Той… той пак го направи – прошепна тя. – Не мога повече, Ели. Не мога да живея така.

Знаех за кого говори – за Петър, приятеля ѝ от две години. Бях го виждала няколко пъти – чаровен, с хубава работа, но с тъмни сенки в очите. Мария никога не казваше много, но аз усещах страха ѝ. Този път обаче беше различно.

– Ще остана при теб тази нощ – казах твърдо. – Утре ще решим какво да правим.

През нощта не мигнах. Чувах как Мария се върти в леглото до мен и как тихо плаче. В главата ми се блъскаха мисли: за майка ни, която няма сили за още една болка; за моя приятел Даниел, който ме чакаше да се върна у дома; за работата ми, която изискваше цялата ми енергия. Но най-вече мислех за Мария – онази малка сестра с големите кафяви очи, която някога обещах да пазя от всичко лошо.

На сутринта тя ме погледна с отчаяние:

– Ели, страх ме е да остана сама. Моля те… не ме оставяй.

Това беше моментът. Можех да избера себе си или нея. Можех да се върна към живота си или да остана и да се боря с нейните демони.

– Обещавам ти – казах тихо. – Няма да те оставя сама.

Така започна всичко. Останах при Мария. Напуснах работата си – шефът ми не разбра, а Даниел… Даниел си тръгна. Не можеше да понесе тежестта на чуждата болка в нашата връзка.

Майка ни идваше често от Пловдив, носеше домашни курабийки и се опитваше да ни убеди, че всичко ще се оправи. Но аз виждах страха в очите ѝ – страхът, че ще загуби и двете си дъщери.

Петър продължи да звъни. Понякога идваше пред блока и крещеше името на Мария посред нощ. Полицията идваше и си отиваше – „Семейни работи“, казваха те и нищо не правеха.

С времето Мария стана сянка на себе си. Не излизаше от вкъщи, не ядеше почти нищо. Аз бях всичко за нея – готвех, чистех, търсех работа онлайн, но никой не искаше човек с „лични проблеми“.

Една вечер седяхме на балкона и гледахме светлините на града.

– Помниш ли как като малки мечтаехме да пътуваме? – попита Мария тихо.

– Помня – усмихнах се тъжно. – Ти искаше да видиш морето през зимата.

– А ти искаше просто да бъдем свободни…

Замълчахме. Свободата беше дума без смисъл вече.

Минаха месеци. Аз остарях с десет години за една зима. Приятелите ми изчезнаха един по един. Майка ни се разболя от притеснение. А Мария… тя започна да се връща към живота бавно, много бавно. Записа курс по рисуване онлайн. Усмихваше се понякога.

Но аз вече не бях същата Ели. Бях изгубила себе си в чуждата болка и в едно обещание, което тежеше като камък на врата ми.

Една сутрин Мария ме погледна сериозно:

– Благодаря ти, че остана до мен… Но ти кога ще започнеш да живееш за себе си?

Не знаех какво да ѝ отговоря. Защото истината е, че когато дадеш такова обещание – да не оставиш някого сам в най-тъмния му час – плащаш цена, която никога не изплащаш докрай.

Сега понякога се питам: Кога лоялността към другите се превръща в предателство към самия себе си? И струва ли си една разбита душа цената на едно обещание?