Обещанията на баба и дядо: Когато останахме сами с бебето

— Мамо, кога ще дойдеш? — гласът ми трепереше, докато държах телефона с едната ръка, а с другата люлеех плачещия ни син. Беше три сутринта, а аз не помнех кога за последно бях спала повече от час.

— Ох, мило, сега не можем. Татко ти е уморен, а и аз не се чувствам добре. Ще видим другата седмица, нали знаеш… — гласът ѝ беше уморен, но и някак далечен, сякаш вече не бях част от нейния свят.

Затворих телефона и се свлякох на пода до креватчето. Сълзите ми се смесиха с тези на бебето. Преди девет месеца всичко беше различно. Бяхме млади, уверени, с хубава работа в София. Аз — адвокат в малка кантора, мъжът ми Петър — инженер в строителна фирма. Животът ни беше подреден като по конец: пътувания до морето, вечери с приятели, планове за бъдещето. „Ще ви помагаме, когато дойде време за дете!“, казваха родителите ни на всяка семейна сбирка. „Ние ще го гледаме, вие ще работите спокойно.“

Решихме да чакаме. Искахме да сме сигурни, че ще имаме подкрепа. Когато най-накрая се осмелихме да започнем семейство, всички бяха във възторг. Майка ми плетеше одеялца, свекърва ми купуваше дрешки от пазара в Пловдив. Бях сигурна, че ще бъдем обградени от любов и грижа.

Но когато се роди Александър, всичко се промени. Първите дни след изписването бяха мъгла от безсъние и страх. Петър се върна на работа след седмица — фирмата му не позволяваше по-дълго отсъствие. Аз останах сама с бебето и надеждата, че скоро някой ще почука на вратата.

— Мамо, моля те… — опитвах пак и пак. — Само за няколко часа, да поспя малко…

— Не мога сега, имам болки в кръста… — чувах отново и отново.

Свекърва ми също изчезна. „Имам да гледам внучката на сестра ти“, каза веднъж по телефона и повече не се обади.

Петър се прибираше късно и уморен. Понякога ме намираше разплакана на дивана.

— Не мога повече така! — изкрещях една вечер. — Обещаха ни помощ! Защо всички ни изоставиха?

Той само ме прегърна мълчаливо. Знаех, че и той страдаше — чувстваше се безсилен между работата и дома.

Седмиците минаваха. Започнах да се страхувам да излизам навън — Александър плачеше непрекъснато, а аз нямах сили да обяснявам на съседките защо съм сама. Приятелките ми идваха веднъж-два пъти, но после изчезнаха — животът им продължаваше напред.

Една вечер телефонът звънна. Беше майка ми.

— Как сте? — попита тя небрежно.

— Зле сме! — избухнах. — Не мога повече! Не спя, не ям… Къде сте всички?

Настъпи тишина.

— Мило… ние вече сме стари хора. Не можем да тичаме след бебета…

— Но вие обещахте! — гласът ми беше отчаян.

— Понякога животът не става така, както сме го планирали…

Затворих телефона и се почувствах по-сама от всякога.

Започнах да се ядосвам на всички: на родителите си за празните обещания, на Петър за това, че не може да е повече у дома, на себе си за това, че съм толкова слаба. Веднъж дори хвърлих чаша по стената от безсилие.

— Какво ни става? — попита Петър една нощ, когато Александър най-после заспа.

— Не знам… — прошепнах. — Мислех си, че ще е различно.

— И аз…

В онзи момент разбрахме: никой няма да ни спаси освен нас самите.

Започнахме да си помагаме повече. Петър започна да взима по-рано отпуска, аз намерих сили да помоля съседката леля Мария за помощ понякога. Запознах се с други майки в парка — всички имаха сходни истории: баби и дядовци с обещания, които изчезват при първия плач на внучето.

Един ден майка ми все пак дойде. Стоеше неловко до креватчето.

— Извинявай… — каза тихо. — Не знаех колко е трудно.

Погледнах я през сълзи.

— Не е късно да помогнеш…

Тя кимна и за първи път прегърна Александър истински.

Днес вече не чакам чудеса от никого. Научих се да разчитам на себе си и на Петър. Но болката от нарушените обещания още ме гложди понякога.

Питам се: Защо толкова често семейството ни обещава подкрепа, а после изчезва? Дали някога ще спрем да вярваме в празни думи?