Обичам дядо си, но баба не е добра: Изповедта на една внучка

– Защо пак плачеш? – гласът на баба прониза тишината в кухнята като остър нож. Стоях до прозореца, стискайки в ръце любимата си кукла, а сълзите ми се стичаха по бузите. Бях на осем и отново се чувствах виновна, че съм просто дете.

– Не плача, бабо – прошепнах, но тя вече беше обърнала гръб и трескаво търсеше нещо в шкафа. Дядо седеше на масата и ме гледаше с онзи тъжен поглед, който познавах толкова добре. Той винаги беше до мен – тих, внимателен, с ръце, които миришеха на тютюн и ябълки.

– Остави я, Мария! – каза той тихо. – Детето е уморено.

– Уморено? От какво? Да не би да е копала на нивата? – изсмя се баба и тресна чашата в мивката.

Това беше нашето ежедневие. Майка ми работеше до късно в болницата, а баща ми… него го нямаше отдавна. Живеехме с баба и дядо в малък апартамент в Пловдив. Дядо беше пенсиониран учител по математика, а баба – бивша счетоводителка. Всички съседи я уважаваха заради строгия й характер и точността й. Но вкъщи тя беше различна – студена, понякога дори жестока.

Помня как веднъж счупих чаша. Бях на шест. Баба ме накара да стоя на колене до стената цял час. Дядо се опита да ме защити, но тя му каза да не се меси във възпитанието ми. След това той ми донесе парче шоколад и ме прегърна тайно.

– Не се плаши, слънчице – прошепна ми тогава. – Хората обичат по различен начин.

Но аз не разбирах как може любовта да боли толкова много.

С годините нещата не се промениха. Баба все намираше за какво да ме упрекне – че съм разхвърляна, че не уча достатъчно, че съм „мека като майка си“. Майка ми рядко говореше за детството си, но понякога я чувах как плаче нощем. Веднъж я попитах защо баба е толкова строга.

– Тя така е възпитана – каза майка ми тихо. – Животът й не е бил лесен.

Но това не обясняваше защо трябваше да страдам и аз.

Дядо беше моят остров на спокойствие. Всяка неделя ме водеше в парка до реката. Разказваше ми истории за младостта си, за войната, за любовта към баба. Очите му светеха, когато говореше за нея – сякаш виждаше друга жена, не тази, която аз познавах.

– Тя беше най-красивото момиче в квартала – усмихваше се той. – И най-умната.

– А сега защо е толкова… ядосана? – попитах веднъж.

Той замълча дълго.

– Понякога хората се променят от болката – каза накрая. – Или просто забравят как да бъдат добри.

В училище не говорех много за семейството си. Приятелките ми имаха баби, които им плетяха пуловери и им правеха баница. Моята баба ми забраняваше да сядам на дивана с дрехи „отвън“ и ме караше да уча по два часа всеки ден след училище.

Един ден майка ми се прибра по-рано от работа и ме намери разплакана в стаята си. Баба ме беше нарекла „безполезна“, защото бях получила четворка по математика.

– Стига вече! – извика майка ми и за първи път я видях да се изправя срещу баба. – Това дете има нужда от любов, не от упреци!

Баба само сви рамене.

– Светът няма да я жали.

Майка ме прегърна силно и тогава разбрах колко много приличам на нея – чувствителна, ранима, но с огромно сърце.

Годините минаваха. Завърших гимназия с отличие, въпреки че никога не чух „Браво!“ от баба. Дядо беше този, който плака на бала ми и ми подари старата си писалка.

– За да пишеш своята история – каза той.

Когато дядо почина миналата година, светът ми се срина. Баба не пророни сълза. На погребението стоеше изправена като войник, а аз се чудех дали някога ще я видя да се разплаче.

След смъртта му останахме само аз, майка и баба. Апартаментът стана още по-тих и студен. Опитах се да говоря с баба, да я разбера… но тя все така беше затворена в себе си.

Една вечер я чух да рови в старите писма на дядо. Стоеше до прозореца и гледаше снимката им от младостта. За миг видях сълза в очите й… но тя бързо я изтри и ме изгледа строго:

– Какво гледаш? Върви си учи!

Сега съм студентка в София и рядко се прибирам у дома. Понякога си мисля дали някога ще успея да простя на баба за всичко. Или дали тя ще намери сили да поиска прошка.

Пиша тази история с надеждата някой да ме разбере. Защото обичам дядо си безкрайно… но баба така и не успя да бъде добра с мен.

Може ли човек да обича някого, който го е наранил толкова много? Или трябва просто да забрави? Какво бихте направили вие?