Обичам сина си, но дъщеря ми не мога да понасям: Бумерангът на живота в София

– Не мога повече! – изкрещя Мария, дъщеря ми, и тресна вратата на стаята си. Стъклото издрънча, а аз останах в кухнята с чаша студено кафе и сърце, което туптеше като лудо. Мъжът ми, Георги, само въздъхна тежко и се скри зад вестника, сякаш ако не вижда бурята, тя ще отмине сама.

Понякога се чудя кога точно започнах да се отдръпвам от Мария. Може би беше още когато беше малка и винаги правеше напук – не искаше да носи рокли, не обичаше да учи пиано, а предпочиташе да рита топка с момчетата пред блока. Синът ми, Петър, беше всичко, което исках – отличник, възпитан, винаги с усмивка. С него никога не съм имала проблеми. Но Мария… тя беше като буря в нашия иначе подреден дом.

– Защо не можеш да бъдеш като брат си? – питах я често, без да осъзнавам колко дълбоко я наранявам. Тя ме гледаше с онзи поглед – смесица от болка и гняв – и мълчеше. А аз си мислех, че мълчанието ѝ е инат, а не вик за помощ.

С годините пропастта между нас стана непреодолима. Петър завърши медицина, гордостта на цялата рода. Мария едва изкара гимназията, после започна да работи като сервитьорка в едно кафене на „Витошка“. Георги казваше: „Остави я, Виктория, ще си намери пътя.“ Но аз не можех да приема това. Всяка вечер я чаках с укори и въпроси: „Докога ще се влачиш по кафенетата? Кога ще станеш човек?“

Една вечер се прибра късно, с размазан грим и очи, пълни със сълзи. – Мамо, защо никога не си доволна от мен? – прошепна тя. За миг ми се прииска да я прегърна, но вместо това казах: – Защото можеш повече! Защото не искам да си провал!

Тогава тя избухна: – Ти никога не си ме обичала така, както обичаш Петър! Винаги съм била втора! – И излезе от вкъщи.

Минаха дни без да се върне. Георги ходеше мълчалив из апартамента, а аз се преструвах, че всичко е наред. Само Петър ми звънеше всеки ден: – Мамо, не се карайте с Мария. Тя има нужда от теб.

Но как да ѝ простя? Как да приема, че не е като него?

Една сутрин телефонът звънна. Беше Мария. Гласът ѝ трепереше:
– Мамо… може ли да дойда? Имам нужда от теб.

Сърцето ми се сви. Казах „да“, но когато я видях на прага – с изпито лице и празни очи – разбрах колко съм сбъркала. Тя седна срещу мен на масата и започна да разказва:
– Мамо… аз… имам проблеми. Не мога да спя, не мога да ям. Чувствам се сама. Опитах да говоря с теб толкова пъти…

Гласът ѝ се прекърши. Аз мълчах. За първи път осъзнах колко самотна е била в собствения ни дом.

– Защо никога не ме попита какво искам? – прошепна тя.

Не знаех какво да кажа. Всички мои мечти за децата ми бяха мои – не техни.

След този ден започнахме да говорим повече. Трудно беше – всяка дума тежеше като камък. Петър идваше често и ни караше да се смеем заедно. Георги най-накрая остави вестника и започна да слуша.

Но белезите останаха. Мария още носи болката от моето неодобрение. Аз нося вината.

Сега често се питам: защо обичах едното си дете повече от другото? Защо позволих на гордостта си да съсипе връзката ни?

Понякога стоя до прозореца и гледам как Мария излиза за работа – вече по-уверена, но все още ранима. И си мисля: дали някога ще ми прости напълно? Дали някога ще мога да простя на себе си?

А вие… случвало ли ви се е да предпочетете едно дете пред друго? Как живеете с тази болка?