Обичам сина си, но не понасям дъщеря си: Бумерангът на живота в българско семейство

– Пак ли ще се карате за глупости? – гласът на мъжа ми Петър отекна в кухнята, докато аз, с ръце на кръста, гледах дъщеря си Мария. Тя стоеше пред мен с наведена глава, а аз усещах как кръвта ми кипи.

– Не е глупост! – изсъсках. – Пак си забравила да измиеш чиниите! На колко години си вече? Шестнадесет!

Мария не каза нищо. Само сви рамене и тихо излезе от стаята. Петър въздъхна тежко и се обърна към мен:

– Стига, Лиляна. Не виждаш ли, че я нараняваш?

– Не я наранявам, а я уча на ред! – отвърнах остро. – Ако не я науча аз, кой ще го направи?

В този момент синът ми Георги влезе в кухнята. Усмихнат, с раница на гърба.

– Мамо, ще ми дадеш ли пари за кино? С момчетата ще ходим.

– Разбира се, миличък! – усмихнах се широко и веднага му подадох двайсет лева. – Забавлявай се!

Петър ме погледна с онзи поглед, който казваше повече от хиляда думи. Но аз не исках да слушам. Георги беше моят гордост, моят любим син. Винаги усмихнат, винаги послушен, винаги до мен. А Мария… тя беше като чуждо дете в собствения ми дом.

Не знам кога започна всичко това. Може би още когато беше бебе и плачеше нощем, а аз не можех да я успокоя. Или когато порасна и започна да ми противоречи за всичко – за дрехите, за училището, за приятелите си. Винаги беше различна от мен. Винаги ме предизвикваше.

Годините минаваха, а пропастта между нас ставаше все по-дълбока. Георги растеше като златно момче – отличник, спортист, всички го харесваха. А Мария… тя беше затворена, мълчалива, често се прибираше късно и избягваше да говори с мен. Колкото повече се опитвах да я контролирам, толкова повече тя се отдалечаваше.

Съседките често ме питаха:

– Лили, как го правиш? Георги е толкова възпитан! А Мария… тя май не прилича много на теб?

– Е, всяко семейство си има черната овца – отвръщах с усмивка и после разказвах какви проблеми съм имала с нея. Не осъзнавах колко жестока съм била.

Една вечер Мария се прибра по-късно от обикновено. Беше валяло и косата ѝ беше мокра. Влязох в стаята ѝ без да почукам.

– Къде беше пак? Знаеш ли колко е часът?

Тя ме погледна със зачервени очи.

– Мамо, може ли поне веднъж да не ми крещиш? Просто имах нужда да остана сама.

– Сама? На улицата? Това ли те научих?

– Не си ме научила на нищо! – извика тя през сълзи. – Само ме караш да се чувствам виновна, че съм твоя дъщеря!

Тези думи ме удариха като шамар. За миг онемях. Но гордостта ми не позволи да ѝ покажа слабост.

– Като не ти харесва тук, знаеш къде е вратата!

Тя излезе от стаята и трясна вратата след себе си. Чух как плаче в тъмното.

На следващата сутрин я нямаше. Петър ме погледна със страх в очите:

– Лиляна… Мария не е спала у дома.

Паниката ме обзе. Звъннах на всичките ѝ приятелки, обиколих квартала. Никой не знаеше къде е. За първи път усетих истински страх – не заради това какво ще кажат хората, а заради нея.

Вечерта телефонът звънна. Беше Мария.

– Добре съм – каза тихо. – Остави ме на мира за малко.

Тогава разбрах колко съм я наранила. Седнах на леглото ѝ и заплаках като дете.

Дните минаваха бавно. Георги се опитваше да ме утеши:

– Мамо, тя ще се върне. Просто ѝ трябва време.

Но аз знаех, че времето не лекува всичко. Особено когато раните са дълбоки и нанесени от най-близките хора.

След седмица Мария се прибра. Беше отслабнала, очите ѝ бяха празни.

– Мамо… – започна тя тихо. – Искам да поговорим.

Седнахме една срещу друга в кухнята. За първи път от години я гледах като човек, а не като проблем.

– Защо никога не ме обичаш така, както Георги? – попита тя през сълзи.

Не можех да отговоря. Думите заседнаха в гърлото ми.

– Опитвах се да бъда добра дъщеря… Но ти винаги избираше него пред мен.

Тогава разбрах: цял живот съм търсила вината в нея, а тя е била в мен.

Прегърнах я за първи път от години и ѝ прошепнах:

– Съжалявам… Моля те, прости ми…

Мария се разплака в прегръдките ми. Петър стоеше на прага със сълзи в очите.

От този ден започнах да се уча как да бъда майка и на двете си деца. Не беше лесно – вината тежеше като камък на сърцето ми. Но знаех, че ако не се променя сега, ще загубя най-ценното завинаги.

Понякога вечер седя сама и си мисля: защо позволих на гордостта и предразсъдъците да разделят семейството ми? Дали някога ще мога напълно да изкупя вината си?

А вие… прощавате ли лесно на родителите си? Или сте били на мястото на Мария?