Обратът на съдбата: Тежестта на думите

— Не мога да повярвам, че пак си изял цялата тава с баница! — гласът на Мария пронизва въздуха като нож. Стоя в коридора, с парче тесто в ръката, и се чудя кога всичко се обърна така. Преди години аз бях този, който й правеше забележки за всяка хапка, който й купуваше дрехи с един номер по-малък, уж да я мотивирам. А сега тя е тази, която тича сутрин в парка, а аз едва се навеждам да си вържа обувките.

Преди пет години Мария беше друг човек — уморена, затворена в себе си, с очи, които не смееха да срещнат моите. Работеше като касиерка в кварталния супермаркет и всяка вечер се прибираше изцедена. Аз имах добра работа в строителна фирма и се чувствах господар на положението. Не осъзнавах колко я наранявам с думите си. „Ако не се стегнеш, ще си останеш така завинаги“, казвах й. „Кой ще те погледне?“ — ехото на тези думи още ме преследва.

Всичко се промени миналата пролет. Фирмата ми фалира и останах без работа. Мария междувременно беше започнала да ходи на курсове по дигитален маркетинг. Не й обръщах внимание — мислех си, че това са глупости. Но тя не се отказа. Всяка вечер учеше до късно, а сутрин ставаше рано да тича. Започна да готви здравословно, отказа захарта и тестото. Аз се подигравах: „Какво ще стане от теб — инфлуенсърка ли?“

Един ден тя се прибра сияеща — беше получила работа в малка маркетингова агенция. Заплатата й беше по-висока от моята някога. Аз още търсех работа, но никой не ми се обаждаше. Започнах да прекарвам дните пред телевизора, да ям каквото намеря из хладилника. Килограмите се трупаха неусетно. Панталоните ми станаха тесни, а огледалото стана мой враг.

— Петър, ще дойдеш ли с мен да потичаме? — попита ме една сутрин Мария.
— Не ми се занимава с твоите глупости — изръмжах аз.
Тя само сви рамене и излезе. Вратата хлопна тихо, но ехото й ме удари като шамар.

Майка ми започна да ме пита защо съм напълнял толкова. Съседите ме гледаха със съжаление — „Мария много е отслабнала, а ти…“ Чувствах се като провален мъж. Вечерите ни станаха мълчаливи. Тя четеше книги или работеше на лаптопа си, а аз ровех из фейсбук и ядях вафли.

Една вечер не издържах:
— Какво стана с нас? — попитах я тихо.
Тя ме погледна дълго:
— Стана това, което ти сам направи. Цял живот ме караше да се чувствам малка и безполезна. Сега ти си този, който не вярва в себе си.

Думите й ме пронизаха. Спомних си всички вечери, в които я карах да плаче заради външния й вид. Всички пъти, когато я сравнявах с други жени. А сега тя беше силна и уверена, а аз — сянка на себе си.

Опитах се да започна диета, но волята ми не стигаше за повече от два дни. Мария не ме упрекваше — просто живееше живота си напред. Започнах да я виждам през очите на другите — красива, усмихната жена, която знае какво иска.

Една неделя тя покани приятели у дома. Сред тях беше и колегата й Димитър — висок, строен мъж с чувство за хумор. Забелязах как Мария се смее на шегите му, как очите й светят. Ревността ме задуши.

След като гостите си тръгнаха, я попитах:
— Харесваш ли го?
Тя ме погледна спокойно:
— Харесвам себе си такава, каквато съм сега. А ти?
Не знаех какво да отговоря.

Започнах да ходя на психолог по настояване на сестра ми. Там за първи път казах на глас: „Страх ме е, че ще я загубя.“ Психоложката ме попита:
— А някога страхувахте ли се да я загубите преди?
Замълчах. Истината беше, че никога не съм вярвал, че тя може да бъде щастлива без мен.

Сега седя на ръба на леглото и слушам как Мария пее в кухнята. Мирише на печени чушки и зехтин — нещо ново, което е научила от колежката си Весела. Вече не знам как да бъда част от нейния свят.

Понякога си мисля дали заслужавам втори шанс. Дали мога да стана по-добър човек заради себе си, а не само заради нея? Или съдбата просто ми връща всичко онова, което съм причинил?

Кажете ми — може ли човек да промени себе си истински? Или тежестта на думите ни винаги ще ни дърпа назад?