Оковите на добрите намерения: Изповедта на един баща

— Пак ли ще говорим за пари, татко? — гласът на Мария трепереше, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Стоях срещу нея в малката кухня на панелката ѝ в Люлин, а между нас — масата, отрупана с документи, сметки и детски рисунки. В този момент осъзнах, че нещо дълбоко се е счупило между мен и дъщерите ми.

Винаги съм вярвал, че добрият баща трябва да помага. След като майка им почина преди десет години, аз останах единственият им стълб. Работех като шофьор на камион, после като пазач в склад — каквото излезе, само и само да има за тях. Когато Мария се омъжи за Петър, а Гергана — за Ивайло, реших, че ще продължа да ги подкрепям. Давал съм им пари за първите апартаменти, за ремонтите, за децата им — моите внуци. Но никога не съм си давал сметка какво всъщност причинявам.

— Не става дума само за парите — прошепна Мария. — Ти винаги помагаш повече на Гергана. На нея ѝ купи кола, а аз още плащам кредита за моята. Виждаш ли как се чувствам?

Сърцето ми се сви. Не бях забелязал. Или може би не исках да забележа. Винаги съм мислел, че давам според нуждите им — Гергана имаше две деца и мъжът ѝ често оставаше без работа. Мария беше по-стабилна финансово, но явно това не беше достатъчно.

— Мария, не съм искал да те нараня — опитах се да обясня. — Просто Гергана беше в по-трудно положение…

— А аз? — прекъсна ме тя. — Мислиш ли, че не ми е тежко? Че не се боря всеки ден? Просто не искам да ти досаждам с проблемите си.

В този момент телефонът ми иззвъня. Гергана. Не вдигнах. Не можех да понеса още един разговор за пари, за сметки, за „татко, помогни“.

Върнах се вкъщи с усещането, че съм провалил всичко. Седнах на дивана и се загледах в старата снимка на стената — четиримата заедно на морето в Обзор, преди години. Тогава бяхме щастливи. Или поне така си мислех.

На следващия ден Гергана дойде при мен с малкия Калоян.

— Тате, Ивайло пак е без работа. Можеш ли да ни помогнеш този месец с тока?

Погледнах я — уморена, с тъмни кръгове под очите. Калоян дърпаше ръката ѝ и мрънкаше за сладолед.

— Гергана, трябва да поговорим — казах тихо. — Не мога повече така. Виждам какво става между теб и Мария…

Тя въздъхна тежко.

— Знам, тате. Но ти си ни единствената опора. Ако не си ти…

— А ако ме няма? Какво ще правите тогава? Не мога вечно да ви спасявам.

Тя се разплака. Прегърнах я неловко.

Вечерта се обадих на Мария и я поканих на вечеря у дома. Поканих и Гергана. Двете дойдоха напрегнати, почти не си говореха. Сложих масата с най-хубавата ракия и салата от градината.

— Момичета — започнах несигурно, — знам, че съм ви объркал живота с тези пари. Мислех, че ви помагам, а май само ви карам да се карате помежду си.

Мария замълча, Гергана избягваше погледа ми.

— Искам да знаете, че ви обичам еднакво. Но оттук нататък ще трябва сами да се справяте с трудностите си. Ще ви подкрепям с любовта си, но не и с пари.

Настъпи тишина. После Мария каза:

— Може би така ще е по-добре…

Гергана избухна:

— Лесно ти е да кажеш! Аз нямам нищо!

— Имаш сестра си — казах тихо. — Имате една друга.

Тогава Мария протегна ръка към Гергана. Двете се разплакаха и се прегърнаха през масата.

Тази вечер разбрах колко лесно е човек да обърка пътя дори с най-добрите намерения. Сутринта след това получих съобщение от Мария: „Благодаря ти, тате. Ще се справим сами.“ А от Гергана: „Извинявай за всичко. Обичам те.“

Сега седя сам в апартамента си и се чудя: Дали можех да предотвратя всичко това? Дали някога ще успея да върна доверието между дъщерите си? Може ли любовта на един баща да излекува раните, които сам е причинил?