Оставената дъщеря: Когато семейството се превърне в бойно поле

„Не можеш да останеш тук, Весела! Не и докато не си оправиш живота!“ – думите на майка ми Мария прорязаха въздуха като нож. Стоях в хола ѝ, с куфар в ръка, а очите ми пареха от сълзи. Никога не съм си представяла, че ще доживея деня, в който собствената ми майка ще ме изгони от дома, в който съм израснала. Всичко започна преди година, когато се разведох с Петър. След двадесет и пет години брак, изпълнен с компромиси и премълчани болки, просто не можех повече. Но никой не ме подкрепи. Майка ми каза, че съм срам за фамилията. Брат ми Димитър ме обвини, че съм разрушила „идеалното семейство“, а дъщеря ми Лилия започна да ме гледа с хладно презрение.

Сега, когато майка ми е на осемдесет и здравето ѝ се влошава, всички се въртят около нея като лешояди. Всеки иска да бъде най-близо до нея – не от любов, а заради апартамента в центъра на София и вилата в Банкя. Аз не исках нищо освен прошка и малко топлина. Но вместо това получих студени погледи и шепот зад гърба си.

– Весела, ти си виновна за всичко! – извика Димитър една вечер, когато се опитах да поговоря с майка ни за миналото. – Ако не беше ти и твоят развод, щяхме да сме едно сплотено семейство!

– Димитре, моля те… – прошепнах аз. – Не разбираш ли колко ми е тежко?

– Не ме интересува! – отсече той и излезе с трясък.

Лилия стоеше до прозореца и гледаше навън. Беше на двадесет и две, но вече носеше тежестта на цялата тази омраза върху раменете си.

– Мамо, защо просто не се извиниш на баба? – попита тя тихо.

– За какво да се извиня? Че избрах себе си? Че не исках повече да търпя лъжи? – гласът ми трепереше.

– Не знам… Просто всичко беше по-лесно преди.

Понякога се чудех дали наистина е било по-лесно или просто сме се престрували по-добре. Майка ми винаги е била строга жена – от онези стари българки, които вярват, че жената трябва да търпи всичко заради децата и името на рода. Когато ѝ казах за развода, тя ме изгледа така, сякаш съм ѝ забила нож в гърба.

– Как можа да ни изложиш така? Как ще гледам хората в очите? – каза тя тогава.

Сега лежеше болна в леглото си, а около нея се въртяха брат ми и снаха ми Катерина. Всеки ден носеха храна, чистеха и ѝ говореха колко много я обичат. Но когато ги чух да обсъждат нотариалния акт за апартамента, разбрах истинската причина за тяхната „грижа“.

Една вечер седнах до леглото ѝ. Хванах ръката ѝ – беше студена и сбръчкана.

– Мамо… – започнах плахо. – Моля те, прости ми. Знам, че те разочаровах…

Тя отвори очи и ме погледна строго:

– Ти сама избра този път. Сега си носи последствията.

Сълзите потекоха по бузите ми. Излязох навън и седнах на пейката пред блока. Вечерният въздух беше тежък от миризмата на липи и спомени. Спомних си как като дете тичах по тази улица с брат ми, как майка ни ни викаше за вечеря… Кога всичко се обърка така?

Димитър излезе след мен.

– Весела, няма смисъл да се бориш. Мама няма да ти прости.

– А ти? Ти ще ми простиш ли някога?

Той замълча дълго.

– Не знам… Може би някой ден.

Върнах се у дома – малък двустаен апартамент под наем в „Люлин“. Лилия рядко идваше при мен. Повечето време прекарваше при баба си или с баща си. Чувствах се самотна като никога досега.

Една сутрин получих обаждане от Катерина:

– Весела, майка ти е зле. По-добре ела веднага.

Отидох тичешком. Влязох в стаята ѝ – беше бледа и едва дишаше. Хванах ръката ѝ още веднъж.

– Мамо…

Този път тя не каза нищо. Само една сълза се търкулна по бузата ѝ.

След погребението всички се събрахме у дома ѝ. Адвокатът прочете завещанието – апартаментът оставаше на Димитър, вилата – на Лилия. Аз не получих нищо освен една стара снимка на семейството ни от времето, когато още бяхме щастливи.

Димитър ме изгледа неловко:

– Съжалявам… Така е решила мама.

Лилия ме прегърна:

– Мамо… Аз не искам вилата…

– Вземи я – казах тихо. – Пази я като спомен за баба си.

Вечерта останах сама в празния апартамент на майка ми. Гледах снимката и се чудех: кога семейството ни стана бойно поле? Кога любовта отстъпи място на алчността и гордостта?

Може ли някога да простим един на друг? Или завинаги ще останем чужди в собствения си дом?