Остави ме с празни ръце – и с дългове: Историята на една предадена съпруга

– Не мога повече, Деси. Просто… не мога. – Гласът на Петър трепереше, а очите му не смееха да срещнат моите. Стоеше на прага на нашата кухня, с куфар до краката си и с онзи поглед, който никога не съм виждала у него – поглед на човек, който вече е решил всичко.

– Какво значи това? – прошепнах, сякаш някой бе изтръгнал въздуха от дробовете ми. – Петре, моля те… Не ме оставяй така.

Той само поклати глава. – Всичко между нас свърши. Вече не мога да живея така. Тръгвам си.

Така започна краят на моя свят. Петър беше всичко за мен – любовта ми, партньорът ми, бащата на децата ни и човекът, за когото жертвах всичко. Когато се запознахме преди двайсет години в университета във Велико Търново, бяхме млади и бедни, но мечтаехме заедно. Той искаше да отвори малка фирма за ремонтни услуги, а аз тъкмо завършвах икономика. Можех да започна работа в банка или счетоводна къща, но избрах него. Избрах нас.

Петър беше мечтател, а аз – реалистът. Той чертаеше планове по нощите, а аз смятах разходи и приходи, пишех оферти, тичах по институции. Всичко правехме заедно – без договори, без заплати, само с доверие и любов. Първите години бяха тежки – работехме по 12 часа на ден, често без почивка. Имаше месеци, в които едва събирахме пари за наема и храната. Но вярвахме един в друг.

Когато се роди дъщеря ни Мария, вече имахме малък офис в центъра на града и двама работници. Петър беше горд баща и още по-амбициозен бизнесмен. Аз се грижих за счетоводството, клиентите и дори чистех офиса след работа. Никога не поисках заплата – всичко беше „наше“.

С времето фирмата порасна. Купихме апартамент на кредит, после кола. Започнахме да живеем по-добре, но Петър се промени. Вечерите му станаха по-кратки, телефонът му – по-зает. Започна да пътува често „по работа“, а аз оставах сама с децата и грижите.

– Деси, ти си страхотна майка и партньор – казваше той понякога, но вече не ме гледаше както преди.

Преди година разбрах за първия му заем – подписан на мое име. „Само за малко“, каза той. „Банката не ми дава достатъчно кредит.“ Доверих му се – както винаги.

После дойдоха още кредити, още обещания. Аз подписвах всичко – нали сме семейство? Нали всичко е общо?

Докато една сутрин телефонът звънна:

– Госпожо Иванова? Обаждаме се от банката относно просрочените ви задължения…

Светът ми се срина. Оказа се, че Петър е теглил кредити на мое име за стотици хиляди лева. Фирмата беше пред фалит, а той – изчезнал.

Останах сама с две деца и купища дългове. Родителите ми ме гледаха с укор: „Казвахме ти да не му вярваш толкова! Защо не си поиска договор? Защо не си пазиш гърба?“

Съседите шушукаха зад гърба ми: „Гледай я тая Деси – уж умна жена, а я остави мъжът ѝ с дългове.“

Дори приятелките ми започнаха да избягват темата: „Стига си мислила за него! Гледай напред!“ Но как да гледам напред, когато всяка сутрин получавам писма от съдия-изпълнител?

Една вечер седнах до Мария на леглото ѝ. Тя ме погледна с големите си кафяви очи:

– Мамо, тате ще се върне ли?

Не знаех какво да кажа. Прегърнах я силно и само прошепнах: „Не знам, мило.“

Започнах работа като счетоводителка в малка фирма в града – заплатата беше мизерна, но поне можех да плащам част от вноските по кредитите. Вечерите прекарвах в опити да разбера как да спася апартамента ни от запор.

Една сутрин срещнах Петър на улицата. Беше отслабнал, побелял.

– Деси… Съжалявам – каза тихо.

– За какво? За това, че ме остави с децата и дълговете? Или че разруши всичко?

Той замълча.

– Знаеш ли кое боли най-много? – попитах го през сълзи. – Че ти вярвах повече, отколкото на себе си.

Той само сведе глава и си тръгна.

Сега всяка вечер гледам децата си как спят и се чудя: Къде сбърках? Можех ли да предотвратя всичко това? Има ли прошка за такава измяна?

А вие как бихте постъпили на мое място? Простили ли сте някога такова предателство?