Остави ме в деветия месец на бременността. След три години се върна и ме молеше за прошка…

„Не мога повече, Мария. Не съм готов за това дете. Не съм готов за теб.“

Думите му още кънтят в главата ми, въпреки че са минали три години. Беше късен ноемврийски следобед, вятърът блъскаше прозорците на малката ни квартира в Люлин, а аз стоях с огромен корем, едва дишах и се чудех какво ще стане с мен. Петър стоеше на прага с куфар в ръка, лицето му беше бледо, очите – празни. Не посмя да ме погледне. Само затвори вратата след себе си и изчезна.

Останах сама. Майка ми беше на село, баща ми отдавна не беше част от живота ми. Приятелките ми имаха свои семейства и проблеми. А аз – аз трябваше да родя сама. В онази нощ, когато болките започнаха, се молех да оцелея. Молех се детето ми да е здраво. Никой не държеше ръката ми, когато крещях от болка в родилното отделение на „Майчин дом“. Никой не ме чакаше отвън с цветя и усмивка. Само една сестра ме потупа по рамото: „Справи се, момиче.“

Кръстих го Александър – защото исках да е силен. Да не се предава никога, дори когато светът го остави сам.

Първите месеци бяха ад. Кърмех го със сълзи на очи, броях стотинките за памперси и мляко, работех от вкъщи като преводачка, докато той спеше. Имаше дни, в които не знаех как ще преживеем до края на седмицата. Имаше нощи, в които го прегръщах и му обещавах, че никога няма да го изоставя.

Майка ми идваше от време на време – носеше буркани с лютеница и компоти, галеше ме по косата и мълчеше. Знаеше, че думите не помагат. Съседката леля Гина понякога гледаше Сашко, докато тичах до магазина или до аптеката. Но истината е, че бях сама. И се научих да бъда силна.

Три години по-късно вече имах работа на половин ден в една малка рекламна агенция в центъра. Сашко ходеше на детска градина и всеки ден ме питаше: „Мамо, кога ще имам татко?“ Усмихвах се и му казвах: „Имаш мен.“

Бях започнала да дишам по-леко. Започнах да вярвам, че мога да бъда щастлива и сама. Дори си позволих да изляза на няколко срещи – но винаги нещо ме дърпаше назад. Може би страхът. Може би болката.

И тогава една вечер, докато прибирах Сашко от градината, телефонът ми звънна. Номерът беше непознат.

– Мария? – гласът беше тих, почти шепот.
– Кой е?
– Аз съм… Петър.

Спрях насред улицата. Сашко дърпаше ръката ми и мрънкаше за сладолед, а аз не можех да дишам.

– Какво искаш? – попитах студено.
– Моля те… трябва да те видя. Трябва да говоря с теб.

Срещнахме се в малкото кафене до блока ни. Петър изглеждаше по-стар, по-изморен. Очите му бяха пълни със сълзи.

– Сгреших ужасно – започна той. – Бях слаб, страх ме беше… Не можех да понеса отговорността. Но през тези три години не съм спрял да мисля за теб… и за сина си.

Погледнах го дълго. В мен бушуваха гняв, болка и някаква странна тъга.

– Знаеш ли какво е да раждаш сама? Да гледаш детето си как расте без баща? Да броиш стотинки за хляб? – гласът ми трепереше.
– Знам, че не мога да върна времето назад – прошепна той. – Но искам да бъда част от живота ви. Да поправя грешката си… ако ми позволиш.

Седяхме дълго в мълчание. В главата ми се въртяха хиляди мисли: Ще може ли някога Сашко да му прости? Ще мога ли аз?

Петър поиска да види сина си. Първата им среща беше неловка – Сашко го гледаше с любопитство и недоверие.

– Ти кой си? – попита той.
– Аз съм… приятел на мама – отвърна Петър плахо.
– Имам ли татко? – прошепна Сашко и ме погледна с големите си кафяви очи.

Сълзите напираха в мен, но се усмихнах:
– Имаш мен… и може би още един приятел.

Петър започна да идва все по-често – носеше подаръци, опитваше се да навакса изгубеното време. Понякога виждах как Сашко се радва на вниманието му, друг път се затваряше в себе си.

Майка ми беше против:
– Не му вярвай! Щом веднъж ви е оставил, ще го направи пак!

Аз самата не знаех какво да мисля. Вечерите ставаха все по-дълги и самотни – лежах будна и се питах: Мога ли да простя такава болка? Мога ли да рискувам отново?

Една вечер Петър падна на колене пред мен:
– Обичам те! Моля те, дай ми шанс! Ще направя всичко…

Погледнах го дълго. Виждах страха му, но и искреното желание да бъде тук. Виждах себе си преди три години – уплашена, сама…

Сега вече не бях същата жена. Бях по-силна. Бях майка.

А вие как бихте постъпили на мое място? Може ли човек наистина да прости такова предателство? Или белезите остават завинаги?