Остави ме в деветия месец – три години по-късно се върна и поиска прошка

– Не мога повече, Мария! – гласът на Петър трепереше, а очите му не смееха да срещнат моите. Стоеше на прага на нашата малка кухня в Люлин, с куфар в ръка, докато аз държах ръка върху огромния си корем. Бях в деветия месец и всеки момент очаквах да родя. – Просто не мога…

Светът ми се срина за секунди. Не казах нищо. Само гледах как мъжът, с когото споделих десет години от живота си, затваря вратата след себе си. Чух стъпките му по стълбите и после – тишина. Тогава се разплаках така, както никога досега.

Майка ми пристигна след час. – Мамо, той си тръгна – прошепнах, а тя ме прегърна силно. – Ще се справим, Мария. За малката трябва да си силна.

Родих сама. В болницата до мен беше само майка ми. Когато за първи път видях дъщеря си – Виктория, разбрах, че животът ми вече има нов смисъл. Но всяка вечер, когато я приспивах, усещах празнотата до себе си. Питах се: „Какво не направих както трябва? Защо избяга?“

Петър не се обади нито веднъж. Не изпрати съобщение, не попита за детето си. Минаха месеци, после години. Научих се да бъда майка и баща едновременно. Работех като счетоводителка в малък офис в центъра на София, а вечерите посвещавах на Виктория. Понякога я водех в Южния парк и гледах другите семейства – бащи, които тичат след децата си, майки с усмивки. Болеше ме, но се научих да не показвам.

С майка ми често спорехме:
– Трябва да го забравиш! – настояваше тя.
– Но той е баща ѝ… – отвръщах аз.
– Баща? Баща не изоставя детето си!

Три години по-късно, една дъждовна вечер през ноември, някой позвъни на вратата. Виктория спеше, а аз оправях масата след вечеря. Отворих и го видях – Петър. Изглеждаше по-стар, с уморени очи и побеляла коса.

– Мария… Моля те… – гласът му беше тих и плах.
– Какво правиш тук? – попитах студено.
– Искам да говоря с теб… и с Виктория.

Затворих вратата наполовина.
– Три години те нямаше! Не знаеш нищо за нас!
– Знам… Знам всичко това. Сгреших ужасно. Бях слаб… Изплаших се…

Погледнах го дълго. Виждах болката му, но не можех да забравя собствената си.
– Виктория спи. Утре е на градина.
– Моля те… само пет минути…

Пуснах го вътре. Седнахме на масата. Той разказа как първо заминал при сестра си във Варна, после работил каквото намери – строителство, охрана, дори бил бездомник за кратко.

– Всеки ден мислех за вас… Страхувах се да се върна. Срам ме беше…

Сълзите му бяха истински. Но аз вече не бях същата Мария.
– Петре, ти ни остави в най-трудния момент. Как мога да ти простя?
– Знам… Не очаквам нищо… Само искам да видя дъщеря си… Да ѝ бъда баща…

На следващия ден казах на Виктория:
– Тате иска да те види.
Тя ме погледна с големите си кафяви очи:
– Имам ли татко?
Сърцето ми се сви.
– Имаш, миличка…

Срещата им беше неловка. Петър ѝ донесе малка плюшена мечка и шоколад. Виктория го гледаше с любопитство и страх.
– Здравей, Вики! Аз съм татко ти…
Тя се скри зад мен.

Минаха седмици. Петър идваше всяка събота. Понякога играеха заедно в парка, друг път просто седяха мълчаливо на пейката. Виктория постепенно свикна с него.

Майка ми беше категорична:
– Не го допускай обратно! Ще те нарани пак!
Но аз виждах промяната у Петър – беше смирен, търпелив, готов да направи всичко за дъщеря си.

Една вечер той ме попита:
– Можеш ли някога да ми простиш?
Погледнах го дълго:
– Не знам… Може би никога няма да забравя какво направи. Но виждам колко обичаш Виктория…
– И теб обичам…

Замълчах. В мен бушуваха гняв и надежда едновременно.

Сега стоя пред прозореца и гледам как Петър и Виктория рисуват с тебешири пред блока. Чудя се: заслужава ли човек втори шанс? Може ли любовта да победи страха и предателството? Или понякога е по-добре да затворим вратата завинаги?

Какво бихте направили вие? Бихте ли простили?