Оставих семейството си за друга жена и сега съжалявам: Историята на един българин

– Не мога повече, Мария! – изкрещях, докато вратата се затръшна след мен. Децата плачеха в хола, а жена ми стоеше като вкаменена, с очи, пълни със сълзи. Беше късна есен, студът се промъкваше през прозорците на панелката ни в Люлин, а аз усещах само горещината на гнева и объркването си.

Тогава вярвах, че правя правилното. Бях се влюбил в Ива – колежка от офиса, млада, красива, с онзи поглед, който ме караше да се чувствам отново жив. Мислех си, че заслужавам щастие, че животът ми е минал в компромиси и сега е време да избера себе си. Но никой не ми каза колко тежко ще бъде да чуя гласа на дъщеря ми по телефона: „Тате, кога ще се прибереш?“ или да видя как синът ми избягва да ме погледне в очите.

Първите месеци с Ива бяха като сън. Ходехме по заведения, пътувахме до морето през уикендите, смяхме се до късно вечер. Но постепенно реалността започна да се промъква между нас. Тя искаше повече – нов апартамент, почивки в чужбина, скъпи подаръци. Аз започнах да усещам тежестта на раздялата – не само финансово, но и емоционално. Започнах да пропускам семейните вечери, миризмата на мусака в неделя, шумния смях на децата.

Една вечер, докато седях сам в новия апартамент, телефонът ми иззвъня. Беше Мария.
– Николай, трябва да говорим. Децата страдат. Не мога да ги гледам така. – Гласът ѝ беше тих, но твърд.
– Знам… – прошепнах аз. – Съжалявам.
– Съжалението ти няма да върне времето назад. Но ако ти пука за тях, поне ги виждай по-често.

Тогава осъзнах колко съм ги наранил. Опитах се да наваксам – водех ги на кино, купувах им подаръци, но нищо не можеше да заличи празнотата в очите им. Веднъж чух как дъщеря ми казва на брат си: „Тате вече не ни обича.“ Това ме разби.

С Ива започнахме да се караме все по-често. Тя не разбираше защо съм толкова мрачен, защо не искам да излизаме. Веднъж ми каза:
– Ако толкова ти липсва старият живот, върни се при тях! Аз не съм виновна за твоите решения.

Тогава разбрах – бях избягал от проблемите си, но те ме настигнаха. Не можех да избягам от себе си.

Една вечер седнах с баща ми на терасата. Той мълчеше дълго, после каза:
– Синко, човек може да сбърка. Но истинският мъж има смелостта да поиска прошка и да се опита да поправи стореното.

Думите му ме удариха като шамар. Реших да говоря с Мария открито.

– Мария, знам че нямам право да искам нищо от теб… Но бих ли могъл поне да опитам да бъда по-добър баща? Може би някой ден ще ми простиш.
– Николай… – тя въздъхна тежко. – Не знам дали мога да ти простя като съпруга. Но като майка на децата ти ще направя всичко възможно те да не те мразят.

Започнах отначало – малки стъпки: закуска с децата в неделя сутрин, помощ с домашните им работи, разходки в парка. Беше трудно – те бяха дистанцирани, особено синът ми. Веднъж го попитах:
– Какво мога да направя, за да ти покажа, че те обичам?
Той само сви рамене:
– Не знам… Може би просто не тръгвай пак.

С времето започнахме да се сближаваме отново. Но белезите останаха – и върху тях, и върху мен.

Сега седя сам в апартамента си и пиша тази история. Ива отдавна си тръгна – оказа се, че не е готова за моите проблеми. Мария живее живота си – силна и независима жена. А аз се уча да бъда баща отново.

Понякога се питам: заслужавам ли втори шанс? Може ли човек да поправи грешките си или някои рани остават завинаги? Какво бихте направили на мое място?