От най-добри приятелки до заклети врагове: Сватбата, която ни раздели

– Не мога да повярвам, че ти си тази, която ми го казва! – гласът на Мария трепереше от гняв и обида. Стояхме една срещу друга в хола ѝ, където някога сме се смеели до сълзи и сме си обещавали, че нищо няма да ни раздели. А сега между нас зееше пропаст, по-дълбока от всяка кавга досега.

– Не е толкова просто, Мария! – отвърнах аз, усещайки как гласът ми се пречупва. – Не искам да нараня никого, но майка ми… тя не може да приеме това. Знаеш какви са възрастните хора.

Тя се изсмя горчиво:

– Възрастните хора? Или ти самата? Не ми казвай, че не си щастлива за тях!

Замълчах. Истината беше, че бях щастлива за Даниел и Алекс. Бяхме мечтали за този момент още от времето, когато ги бутахме в колички из квартала. Представяхме си как ще бъдем сватове, как ще празнуваме заедно всяка Коледа. Но сега, когато мечтата се сбъдна, всичко се разпадна.

Майка ми не можеше да приеме, че синът ѝ ще се ожени за момче. Баща ми мълчеше, но погледът му беше достатъчно красноречив. В нашия малък град слуховете се разпространяваха по-бързо от вирус. Съседките вече шушукаха зад гърба ми, а на пазара ме гледаха със съжаление или презрение.

Мария беше различна. Тя винаги е била по-смела, по-отворена към новото. Когато Алекс каза, че обича Даниел, тя го прегърна и му каза: „Ти си моят син и аз те обичам такъв, какъвто си.“ Аз… аз не можах. Опитах се да бъда силна, но страхът от хорското мнение ме парализираше.

Вечерта преди сватбата седях сама в кухнята и гледах снимките от детството ни с Мария. Спомних си как сме си обещавали да бъдем винаги заедно – „дори когато остареем и станем баби“, казвахме през смях. А сега не можех дори да ѝ се обадя.

На сватбата атмосферата беше напрегната. Семейството на Мария беше усмихнато и щастливо, докато моето стоеше в ъгъла – майка ми стиснала устни, баща ми гледаше в пода. Аз се опитвах да изглеждам спокойна, но вътре в мен бушуваше буря.

След церемонията Мария дойде при мен:

– Защо не можеш просто да бъдеш щастлива за тях? Защо позволи на страха да те победи?

– Не е толкова лесно – прошепнах аз. – Не знам как да се справя с всичко това.

– А те? Те как се справят? – попита тя остро. – Те имат нужда от нас! А ние… ние ги предаваме.

Думите ѝ ме удариха като шамар. Знаех, че е права. Но не можех да се преборя със себе си. Вечерта завърши с кавга между нашите семейства – майка ми каза неща, които никога няма да мога да забравя или простя. Мария ме погледна с очи, пълни със сълзи:

– Мислех, че сме по-силни от това.

След сватбата почти не си говорихме. Даниел и Алекс заминаха за София, където никой не ги познаваше и можеха да бъдат себе си. Аз останах сама с вината си и със спомените за едно приятелство, което някога беше всичко за мен.

Минаха месеци. Понякога виждах Мария на пазара – тя ме подминаваше без дума. Синът ми ми пишеше рядко; усещах дистанцията във всяко негово съобщение.

Една вечер седнах на балкона и заплаках. Защо позволих на страха и предразсъдъците да разрушат всичко? Защо не можах да бъда майката и приятелката, която исках да бъда?

Сега питам себе си: Може ли някога да поправим това? Или някои рани остават завинаги? Какво бихте направили вие на мое място?