Отхвърлен, но не пречупен: Историята на Димо и тайната, която баща ми остави

– Махай се! Не искам да те виждам повече! – гласът на майка ми, Мария, прониза стените на старата ни къща в село Долно поле. Стоях на прага, с куфар в ръка и сълзи в очите. Беше минал само месец откакто баща ми, Иван, почина внезапно от инфаркт. Всичко се промени за една нощ.

– Мамо, моля те… – гласът ми трепереше. – Не знаеш всичко…

– Знам достатъчно! Ти си виновен! Ако не беше ти, баща ти щеше още да е жив! – изкрещя тя и затръшна вратата пред лицето ми.

Останах сам на двора, докато съседите надничаха зад пердетата. Срамът ме обгърна като студена мъгла. Бях на осемнайсет и светът ми се срина. Не разбирах защо майка ми ме обвиняваше – бях до баща си до последния му дъх. Но тя не искаше да чуе нищо. Още по-малко за тайната, която баща ми ми остави в онази малка метална кутия под дюшемето в стаята му.

Вътре имаше писмо и ключ. В писмото баща ми пишеше: „Димо, ако четеш това, значи вече ме няма. Не казвай на майка си – тя няма да разбере. Ключът е за мазето на старата къща на дядо ти в края на селото. Там ще намериш истината за нашето семейство.“

Тогава не посмях да отида. Бях прекалено уплашен и объркан. Отидох в София при леля си Катя. Започнах работа като сервитьор, после станах шофьор на такси. Животът ме мачкаше, но не се предадох. Всяка вечер мислех за майка ми и за онова писмо.

Минаха десет години. През това време не получих нито едно обаждане от нея. Понякога чувах от съседи, че е болна, че къщата пустее, че братовчед ми Петър се върти около имота. Но никой не споменаваше мен.

Една вечер през март, докато карах таксито по булевард „България“, получих обаждане от непознат номер.

– Димо? Аз съм Петър… Майка ти е зле. Може би трябва да се върнеш.

Сърцето ми се сви. Не знаех какво да правя. Цяла нощ не мигнах. На сутринта взех влака за Пловдив и после автобуса до Долно поле.

Селото беше същото – кални улици, стари къщи, мирис на пушек и мокра земя. Когато стигнах до нашата къща, видях майка ми през прозореца – беше остаряла, прегърбена, с побеляла коса.

Влязох тихо.

– Мамо…

Тя ме погледна с празен поглед.

– Защо си тук? – прошепна тя.

– Петър ми каза… че си болна.

– Не ми трябваш! Остави ме!

Седнах до нея и хванах ръката ѝ. Тя не я издърпа.

– Мамо… толкова години минаха… Аз не съм виновен за смъртта на татко.

Тя се разплака без звук. Сълзите ѝ капеха по ръката ми.

– Всичко загубихме… – промълви тя.

– Не всичко… – казах тихо.

Тогава си спомних за писмото и ключа. Станах и отидох в стаята си – всичко беше така, както го бях оставил. Кутията още беше там. Взех ключа и тръгнах към старата къща на дядо в края на селото.

Мазето миришеше на мухъл и забрава. С треперещи ръце отключих катинара. Вътре намерих стар куфар, пълен с писма, снимки и нотариални актове. Оказа се, че дядо ми е притежавал големи ниви край селото, които по време на социализма са били взети от ТКЗС-то, но след промените са върнати на името на баща ми. Никой не знаеше за това – само той и аз.

Върнах се при майка ми с документите.

– Мамо… татко е искал да запази всичко това за нас. Не съм ти казвал досега, защото той така поиска…

Тя ме гледаше невярващо.

– Защо? Защо не каза?

– Страхувах се… Ти беше толкова ядосана…

Тя се разплака отново – този път силно, с вик.

– Прости ми, Димо! Прости ми! Аз те изгоних… а ти си пазил тайната на баща си…

Прегърнах я силно. Усетих как цялата болка от годините се излива между нас.

След няколко седмици започнахме да уреждаме документите за нивите. Петър се опита да ни попречи – заведе дело, твърдеше, че баща му има право на част от земята. Селото започна да шушука – едни казваха, че съм мошеник, други ме защитаваха.

Вечерите прекарвах до леглото на майка ми. Тя постепенно започна да се усмихва отново.

– Димо… ако можех да върна времето назад…

– Не можем, мамо. Но можем да започнем отначало.

Понякога се питам: ако баща ми не беше оставил тази тайна, щях ли някога да простя? Щях ли да намеря сили да се върна? Или щях завинаги да остана изгубен между миналото и настоящето?

А вие как бихте постъпили? Бихте ли простили след всичко това?