Отидете, аз ще ви настигна – История за семейни тайни и разочарования

„Отидете, аз ще ви настигна.“

Думите му още кънтят в ушите ми, сякаш ги изрече преди минута, а не преди три години. Стояхме на прага на апартамента ни в Люлин, аз, синът ни Даниел и съпругът ми – Георги. Беше студено мартенско утро, а в коридора миришеше на кафе и на нещо неизказано. Даниел държеше в ръцете си сакото, което му купихме за бала. Днес беше денят на неговото дипломиране – денят, за който мечтаехме от години.

– Георги, хайде, закъсняваме! – извиках през рамо, докато връзвах връзките на обувките си.

Той стоеше до прозореца, загледан в сивото небе. Не отговори веднага. След миг се обърна към нас с онзи поглед, който винаги ме караше да се тревожа.

– Отидете, аз ще ви настигна – каза тихо.

Погледнах го неразбиращо. Даниел също замръзна. В този момент нещо се скъса между нас. Не знаех още какво, но го усетих – като студен вятър през отворен прозорец.

– Тате… – прошепна Даниел.

– Ще дойда след малко. Просто… трябва да довърша нещо – добави Георги и се усмихна изкуствено.

Излязохме. Вратата се затвори зад нас с глух трясък. По пътя към училището Даниел мълчеше. Аз също. Опитвах се да не мисля за това, което се случваше. Казвах си, че Георги ще дойде. Че няма да изпусне този ден.

Но той не дойде.

След церемонията всички родители се снимаха с децата си. Майките плачеха от радост, бащите прегръщаха синовете си. Аз стоях до Даниел и усещах как празнотата между нас расте. Опитах се да се усмихна за снимката, но очите ми горяха.

– Мамо, къде е татко? – попита ме тихо Даниел, докато другите деца се смееха.

– Сигурно е задържан в работата… – излъгах. За първи път лъжех сина си така открито.

Вечерта се прибрахме у дома. Георги го нямаше. На масата имаше бележка: „Извинявай. Трябваше да си тръгна.“

Светът ми се срина. Не разбирах нищо. Прекарах нощта в безсъние, а Даниел плака тихо в стаята си. На сутринта Георги не се върна. Не се върна и на следващия ден.

Минаха седмици. Приятелките ми звъняха да питат как сме, но аз не можех да говоря с никого. Майка ми идваше всеки ден и носеше супа, сякаш храната можеше да залепи счупеното ни семейство.

Една вечер, докато подреждах дрехите на Георги, намерих писмо в джоба на старото му яке. Ръцете ми трепереха, докато го четях:

„Не мога повече да живея в тази лъжа. Обичам ви, но не мога да бъда човекът, който очаквате от мен. Простете ми.“

Седнах на пода и плаках дълго. Не разбирах каква е тази лъжа. Какво сме пропуснали? Какво не сме видели?

Даниел започна да се затваря в себе си. Престана да излиза с приятели, престана да говори с мен. Веднъж го чух да казва по телефона:

– Не знам дали някога ще му простя…

Опитах се да бъда силна заради него. Започнах работа на две места – в детската градина сутрин и като чистачка вечер в един офис на булевард „България“. Всяка вечер се прибирах уморена до смърт, но не можех да спя. Мислех за Георги – къде е? С кого е? Защо ни остави точно тогава?

Слуховете започнаха бързо – някой го бил видял с друга жена в Банкя; друг твърдеше, че заминал за Германия при братовчед си; трети казваше, че имал проблеми с хазарта… Никой не знаеше истината.

Една неделя сутринта Даниел ме погледна право в очите:

– Мамо, ти знаеше ли?

– Какво?

– Че татко има друга жена…

Сърцето ми спря за миг.

– Не… Не знаех…

Той кимна и излезе от стаята. Остави ме сама със срама и болката от това признание.

Минаха месеци. Научихме се да живеем без Георги – или поне така си мислехме. Но всяка година на рождения ден на Даниел той питаше:

– Мамо, мислиш ли, че татко ще се обади?

Всяка година отговарях:

– Може би…

Но телефонът никога не звънеше.

Днес Даниел е вече студент във Великотърновския университет. Живее в общежитие и рядко си идва вкъщи. Понякога усещам как между нас има невидима стена – стена от неизказани думи и болка.

Питам се: можех ли да направя нещо различно? Да спася семейството си? Или всичко беше предопределено отдавна?

А вие как бихте постъпили? Простили ли сте някога подобно предателство? Или болката остава завинаги?