Откакто се роди внукът ми, виждам го само на снимки: Историята на една майка, която се бори за място в живота на сина си

– Не, няма нужда да идвате. Ще ви пратя снимки. – Гласът на Мария, снаха ми, беше студен като зимен вятър. Стоях до прозореца с телефона в ръка и гледах как дъждът се стича по стъклото. В този момент осъзнах, че нещо се е променило завинаги.

Преди месец станах баба за първи път. Синът ми Иван и Мария посрещнаха малкия Александър в този свят. Помня как сърцето ми щеше да изскочи от радост, когато Иван ми се обади: „Мамо, роди се! Всичко е наред!“ Още същия ден купихме подаръци – дрешки, одеялце, дори златна гривничка с името му. С мъжа ми Георги брояхме минутите до първата ни среща с внука.

Но поканата така и не дойде. Първо Мария каза, че е уморена и не приема гости. После – че бебето било малко и не искала да го излага на микроби. Разбрахме, не настоявахме. Но седмиците минаваха, а ние виждахме Александър само на снимки в семейния чат. Всяка снимка ме караше да се усмихна и да заплача едновременно.

– Мамо, моля те, не настоявай – каза ми Иван една вечер по телефона. – Мария е много напрегната. Иска спокойствие.

– Но аз съм ти майка! – избухнах аз. – Искам да видя внука си! Какво толкова съм направила?

– Просто… дай ѝ време.

Време? Колко време? Когато аз родих Иван, майка ми беше до мен от първия ден. Помагаше ми, учеше ме как да къпя бебето, как да го приспивам. Семейството беше заедно. А сега? Сега сме разделени от тишина и недоизказани думи.

Опитах всичко – изпращах храна, питах дали имат нужда от нещо, дори предложих да гледам бебето, докато Мария си почине. Отговорът винаги беше един и същ: „Благодаря, но не.“

Георги опита да говори с Иван:
– Сине, ние сме ти родители. Не ни изолирайте така.
– Тате, моля те… Не искам скандали.

Веднъж се престраших да отида до блока им без покана. Стоях пред входа с торба домашни курабийки и букет цветя. Мария отвори вратата само на веригата:
– Не е удобно сега. Александър спи.
– Може ли поне да го видя за минутка?
– Не. Ще ви пратя снимки.

Върнах се у дома със свито сърце. Георги ме прегърна:
– Не се обвинявай, Мария явно има нужда от пространство.
– Пространство? Или просто не ни иска в живота си?

Започнах да се питам – къде сбърках? Дали съм прекалено настойчива? Дали съм казала нещо обидно? Спомних си една вечеря преди година, когато Мария спомена, че не обича някой да ѝ дава съвети за всичко. Може би тогава трябваше да замълча вместо да ѝ обяснявам как се прави мусака.

С времето разбрах, че не само ние сме нежелани гости. Родителите на Мария също виждат внука си само на снимки. „Така е по-спокойно за всички“, казва тя на Иван. Но аз усещам друго – страх, недоверие или може би желание за контрол.

Съседките ме гледат със съжаление:
– Баба си станала, а не можеш да гушнеш внучето!
– Едно време такива неща нямаше…

Понякога нощем лежа будна и си представям как държа Александър в ръце, как му пея приспивна песен или му разказвам приказки за лисицата и таралежа. Представям си как Иван идва с него на гости и цялата къща се изпълва със смях.

Но реалността е друга – тишина, снимки по вайбър и празни празници.

На Великден поканих Иван и Мария на обяд:
– Ще направя агнешко, ще боядисам яйца! Елате с малкия!
– Не можем, мамо. Мария не се чувства добре сред хора.

Понякога Георги се ядосва:
– Защо трябва все ние да се молим? Това е нашият син!
Аз обаче не мога да се откажа. Всеки ден пращам по едно съобщение: „Как сте? Целувки на Александър.“ Понякога получавам снимка – бебето спи или се усмихва. Понякога – нищо.

Веднъж Иван дойде сам:
– Мамо, моля те, разбери Мария. Трудно ѝ е сега.
– А на мен лесно ли ми е? Да гледам как внукът ми расте без мен?
Той замълча и си тръгна бързо.

Сега стоя до прозореца и гледам как дъждът спира. В ръцете си държа последната снимка на Александър – усмихнато бебе с моите очи. Сълзите ми капят върху хартията.

Питам се: Кога семействата ни станаха толкова далечни? Кога любовта започна да боли повече от всичко друго?

Кажете ми – има ли надежда за нас или трябва да приема, че ще бъда баба само на снимки?