Пауза? Първо изплати кредита! – Семейна драма заради апартамент в София

– Какво правиш тук, Мартине?! – гласът ми трепереше, докато стоях на прага на собствения си хол, а в носа ми се блъскаше миризмата на пържени кюфтета. Бях се върнала по-рано от почивката ни на Боровец, защото шефът настоя да поема спешен проект. Мъжът ми и децата останаха още ден, а аз се надявах поне да си почина в тишина. Вместо това, заварих брат си, разположен на дивана с дистанционното в ръка, а майка ми – в кухнята, сякаш винаги е живяла тук.

– Ами… майка каза, че мога да остана докато си намеря квартира – отвърна Мартин, без да ме погледне.

– В моя апартамент? Без да ме питате? – гневът ми избухна като пожар. Стиснах чантата си толкова силно, че кокалчетата ми побеляха.

Майка ми излезе от кухнята с престилка и усмивка, която не можеше да скрие напрежението.

– Недей така, Яна. Брат ти има нужда от помощ. Ти имаш голям апартамент, а той е в труден момент. Не бъди егоистка.

Егоистка? Аз ли? Аз, която десет години изплащах този кредит сама, отказвах си почивки, нови дрехи, дори рожден ден не празнувах няколко пъти. Когато поисках помощ от майка ни за първата вноска, тя само въздъхна: „Ти си голяма вече, оправяй се.“ А сега тя раздава щедро МОЯТА помощ на брат ми.

– Мамо, ти никога не си ми помогнала с този апартамент! – гласът ми се пречупи. – А сега просто решаваш вместо мен?

Мартин стана и започна да събира нещата си.

– Яна, не искам да се караме. Просто… нямам къде да отида. Работата ми е несигурна, а ти имаш всичко подредено. Майка каза…

– Майка каза! – прекъснах го. – А някой пита ли ме какво искам аз? Или какво ми костваше всичко това?

Майка ми сведе глава. За миг видях в очите ѝ сянка на вина, но после пак стана твърда.

– Ти винаги си била силната. Мартин има нужда от подкрепа. Не можеш ли поне веднъж да направиш компромис?

В този момент сякаш целият ми живот премина пред очите ми – всички онези вечери, когато броях стотинки за сметките; всички пъти, когато се прибирах късно и намирах бележки от съседите заради шума от ремонта; всички разговори с банката и безсънни нощи от страх дали ще успея да платя следващата вноска.

– Не мога повече – прошепнах. – Не мога винаги аз да съм тази, която се жертва.

Мартин ме погледна с онзи поглед на малкото момче, което някога защитавах в училище. Но вече не бяхме деца.

– Ще си тръгна – каза тихо. – Извинявай.

Майка ми го хвана за ръката.

– Не! Яна, не бъди жестока! Това е твоят брат!

– Мамо, това е моят дом! Поне това оставете на мен!

Тишината беше тежка. Мартин събра багажа си – една раница и две торби с дрехи. Излезе без да каже нищо повече. Майка ми остана до прозореца и гледаше след него.

– Ще съжаляваш – прошепна тя. – Семейството е над всичко.

Останах сама в хола. Миризмата на чужда храна още се носеше във въздуха. Седнах на дивана и заплаках – не заради Мартин или майка ми, а заради себе си. За всички компромиси, които направих; за всички очаквания, които никога не бяха изпълнени; за всички думи, които никога не казах навреме.

На следващия ден телефонът ми звънна. Беше баща ни – разведен с майка ни от години и живеещ в Пловдив.

– Яна, чух какво е станало. Не се обвинявай. Знам колко ти е трудно. Но понякога трябва да поставиш граници.

– А ако ги изгубя завинаги? – попитах през сълзи.

– Ако някой те обича истински, ще разбере защо го правиш.

След този разговор започнах да мисля за всичко по нов начин. Защо винаги жените в нашето семейство трябва да са силните? Защо компромисите винаги са наша отговорност? Защо успехът на една жена често се приема като егоизъм?

Седмици по-късно майка ми не ми говореше. Мартин си намери квартира с помощта на баща ни. Вкъщи беше тихо, но поне беше мое място. Започнах да каня приятели на гости – нещо, което не бях правила от години. Децата рисуваха по стените и аз не се ядосвах. Мъжът ми ме прегърна една вечер и каза:

– Гордея се с теб. Най-сетне избра себе си.

Понякога вечер сядам до прозореца и гледам светлините на София. Чудя се дали някога ще простя на майка си или тя на мен. Дали семейството ни ще бъде същото? Или цената на независимостта винаги е самотата?

А вие какво бихте направили? Щяхте ли да пуснете брат си или щяхте да защитите границите си? Струва ли си семейството всичките компромиси?