Пестенето е важно, но на каква цена? Историята на един брак между любовта и стотинките

– Пак ли ще гасиш лампата, докато вечеряме? – изръмжах, докато Ели протягаше ръка към ключа. В стаята се разля полумрак, а сенките по лицето ѝ станаха още по-остри.

– Роберт, токът пак е скъп този месец. Не можем да си позволим разточителство – отвърна тя с онзи нежен, но твърд тон, който ме караше да се чувствам като дете, хванато в провинение.

Пет години сме женени. Пет години, в които всяка стотинка се брои, всяка покупка се обсъжда до безкрай. В началото ми харесваше нейната разумност – мислех си, че това е стабилност, че така ще градим бъдещето си. Но сега… сега се чувствам като затворник в собствения си дом.

Преди седмица се прибрах по-рано от работа. Надявах се да я изненадам с вечеря навън – нещо различно, нещо спонтанно. Тя обаче ме посрещна с изражение на ужас, когато ѝ казах за резервацията.

– Защо да харчим пари за ресторант, когато мога да сготвя тук? Имаме още леща и малко замразени зеленчуци…

– Ели, не става дума за храната! Искам просто да излезем, да се почувстваме живи! – гласът ми трепереше от гняв и отчаяние.

Тя ме погледна така, сякаш съм казал най-голямата глупост на света. После се обърна и започна да мие чиниите от обяда.

Вечерта легнахме гръб един към друг. Чувах как диша тежко, но не казах нищо. Не исках пак да спорим. Вече не помня кога за последно сме се смели заедно или сме правили нещо спонтанно. Всичко е планирано, всичко е подчинено на бюджета.

Майка ми често ме пита кога ще имаме деца. Усмихвам се неловко и сменям темата. Как да ѝ кажа, че Ели не иска дете, докато нямаме „достатъчно спестявания“? А колко са достатъчни? Никога не казва.

Понякога си мисля, че ако утре спечелим от тотото, пак ще живеем по същия начин – с угасени лампи и евтини продукти от промоция. Не е въпрос на нужда, а на страх. Страхът ѝ от бедност е по-силен от желанието ѝ за радост.

Скоро имахме гости – брат ѝ и жена му. Донесоха бутилка хубаво вино и кутия шоколадови бонбони. Ели скри бонбоните в шкафа „за специален повод“. Виното отвори едва след като всички настоявахме. Брат ѝ я погледна с разбиране и тъга – явно това не е само наш проблем.

– Ели, спомняш ли си как като деца ядяхме сладолед на пейката пред блока? – попита той.
– Да, но тогава мама винаги ни казваше да не харчим излишно…
– Но беше хубаво, нали? Понякога хубавите неща струват малко повече…

Тя замълча и смени темата. Аз само въздъхнах.

В работата ми колегите често говорят за почивки, за уикенди в планината или на морето. Аз мълча. Последната ни почивка беше преди три години – в една стара къща на село, където всичко беше евтино и… тъжно. Ели беше доволна, аз броях дните до връщането.

Веднъж се осмелих да ѝ кажа как се чувствам:
– Ели, имам чувството, че животът ни минава в спестяване, а не в живеене.
Тя ме погледна дълго:
– Ако не пестим сега, после ще страдаме. Не искам да сме като нашите родители – винаги на ръба.
– Но ние вече не сме бедни! Имаме стабилна работа, жилище…
– Никога не знаеш какво ще стане утре.

Този разговор остана недовършен. Оттогава все по-рядко говорим за мечти. Само за сметки и разходи.

Понякога вечер сядам сам на балкона с чаша евтино вино (друго няма вкъщи) и гледам светлините на София. Чудя се дали някога ще успея да я убедя, че сигурността не е всичко. Че щастието понякога струва малко повече – време, пари или просто смелост да живееш тук и сега.

Скоро ще стане шестата ни годишнина. Мисля си дали да не ѝ подаря нещо различно – може би билет за театър или вечеря навън. Или просто разговор без упреци и сметки.

Понякога си мисля: ако трябваше пак да избирам, пак ли бих избрал сигурността пред радостта? А вие какво бихте направили? Колко струва щастието ви?