Пет години по-късно: Животът ми след неговата изневяра

– Не мога да повярвам, че пак закъсняваш! – гласът ми трепери, докато гледам Стефан, който се опитва да се измъкне тихо в коридора. Часът е почти полунощ, а аз седя на ръба на дивана, стиснала телефона си до побеляване на кокалчетата.

– Моля те, Мария, не започвай пак… – въздъхва той уморено и избягва погледа ми. В този миг всичко в мен кипи. Пет години минаха от онази нощ, когато разбрах за изневярата му. Пет години, в които всяка негова закъсняла стъпка ме връща обратно в ада на съмнението.

Тогава бяхме на село при майка ми. Телефонът му звънна посред нощ. Видях името „Ирина“ на екрана. Сърцето ми се сви, но не казах нищо. На следващия ден го попитах директно. Отрече. После призна. Светът ми се срина. Имаме две деца – Виктор и Елица. Как да им кажа, че баща им е предал доверието ми? Как да продължа напред?

– Мамо, защо плачеш? – тихият глас на Елица ме изтръгва от спомените. Тя стои на прага на хола с плюшеното си мече.

– Не плача, слънце мое. Просто съм уморена – лъжа я за пореден път.

Стефан се приближава и се опитва да ме прегърне. Отдръпвам се. Не мога да понеса допира му. Всяка негова ласка ми напомня за нея – за Ирина, която работеше с него в офиса. Казваше, че е просто колежка. После разбрах, че са прекарвали обедните почивки заедно, че са си писали до късно вечерта.

Майка ми настояваше да го напусна.

– Мария, мъжете не се променят! Щом веднъж е изневерил, ще го направи пак! – повтаряше тя всеки път, когато я посещавахме.

Но аз останах. Заради децата. Заради страха от самотата. Заради надеждата, че ще мога да простя.

Пет години по-късно все още не мога.

Всяка сутрин се будя с усещането за празнота. Гледам Стефан как приготвя кафе, как целува децата за довиждане, как се усмихва сякаш нищо не се е случило. А аз? Аз съм затворник в собствения си дом.

– Мамо, татко пак ли те е ядосал? – пита Виктор една вечер, докато вечеряме.

– Не, просто съм уморена – отговарям автоматично.

Децата усещат всичко. Виждам как Виктор става по-затворен, как Елица започва да заеква от напрежение у дома. Вината ме разяжда отвътре.

Една вечер не издържам и отивам при приятелката ми Даниела.

– Мария, ти не си длъжна да търпиш това! – казва тя категорично. – Ти заслужаваш щастие!

– Ами ако не мога да бъда щастлива без него? Ако никога не успея да простя?

– Щастието ти не зависи от него! – настоява тя.

Връщам се у дома объркана и още по-самотна.

Стефан започна да ходи на терапия с мен по настояване на семейния ни психолог. Първите няколко пъти мълчахме. После започнахме да говорим – за болката, за страха, за вината.

– Мария, съжалявам! – каза той една вечер със сълзи в очите. – Ако можех да върна времето назад…

– Но не можеш! – прекъснах го аз. – И аз не мога да забравя!

Терапевтката ни учеше да си говорим открито, но думите заседнаха между нас като камък в гърлото.

Понякога си мисля дали щях да бъда по-щастлива сама. Дали щях да намеря сили да обичам отново – себе си или друг човек.

Стефан прави всичко възможно да ми покаже, че съжалява – носи ми цветя без повод, готви вечеря, води децата на кино. Но аз все още усещам пропастта между нас.

Една сутрин се поглеждам в огледалото и виждам жена, която почти не познавам – сиви сенки под очите, уморена усмивка, празен поглед.

– Кога ще започнеш да живееш за себе си? – питам отражението си.

На рождения си ден получавам писмо от Стефан:

„Мария,
Знам колко те нараних и колко трудно ти е да ми простиш. Не очаквам чудо. Просто искам да знаеш, че те обичам и ще чакам толкова дълго, колкото е нужно.“

Чета писмото отново и отново. Сълзите ми капят върху хартията.

Може би прошката не е еднократен акт, а процес. Може би трябва първо да простя на себе си – за това, че останах; за това, че позволих болката да управлява живота ми; за това, че все още търся любовта там, където тя вече не е същата.

Пет години по-късно все още се боря със сенките на миналото. Но вече знам едно: заслужавам да бъда щастлива – със или без него.

А вие как бихте постъпили на мое място? Може ли една изневяра някога да бъде простена истински?