Писмото, което преобърна живота ми: Историята на едно българско семейство и тяхната осиновена дъщеря

– Не може да бъде… – прошепнах, докато държах в ръцете си писмото с чужд почерк. Сърцето ми биеше лудо, а ръцете ми трепереха така, сякаш държах не лист хартия, а бомба със закъснител. Иван стоеше до мен, стиснал устни, опитвайки се да скрие тревогата си. Елица, нашата дъщеря, която осиновихме преди десет години от дома в Пловдив, беше в стаята си и рисуваше. Не подозираше нищо.

„Мария Георгиева, това писмо е за Вас и за Вашата дъщеря Елица. Аз съм нейната биологична майка.“

Думите се врязаха в мен като нож. Прочетох ги на глас, а Иван се хвана за главата.

– Какво ще правим сега? – попита той тихо.

– Не знам… – отвърнах. – Не знам дали изобщо трябва да ѝ казваме.

Седнах на дивана, стиснала писмото. В него жената, която твърдеше, че е биологичната майка на Елица, молеше за среща. Пишеше, че е болна и иска да види дъщеря си поне веднъж. Обещаваше, че няма да претендира за нищо – само една среща.

В главата ми се завъртяха всички онези години: първият път, когато видях Елица – малко момиченце с големи кафяви очи, което не говореше с никого; първата ѝ усмивка към мен; първият ѝ учебен ден; първият ѝ кошмар през нощта, когато ме извика „мамо“.

– Може би трябва да ѝ кажем истината – прошепна Иван. – Тя има право да знае.

– А ако я изгубим? – сълзите ми напираха. – Ако тя реши, че иска да бъде с нея?

– Тя е наша дъщеря. Винаги ще бъде.

Вечерта мина в мълчание. Елица ни гледаше странно по време на вечерята.

– Мамо, тате, всичко наред ли е? – попита тя.

– Да, скъпа – излъгах аз и я прегърнах по-силно от обикновено.

През нощта не можех да заспя. Въртях се в леглото и мислех за жената от писмото. Какво ли е преживяла? Защо се е отказала от детето си? И какво ще стане сега?

На следващия ден Иван настоя:

– Трябва да говорим с нея. Не можем да крием това.

Седнахме тримата на масата. Елица ни гледаше уплашено.

– Има нещо важно, което трябва да знаеш – започнах аз. – Получихме писмо… от твоята биологична майка.

Очите ѝ се разшириха. Мълчеше дълго.

– Тя… жива ли е?

– Да – кимнах. – Иска да те види. Само веднъж.

Елица се разплака. Прегърнах я силно.

– Вие сте моето семейство! Не искам да ви изгубя!

– Никога няма да те изгубим – каза Иван и тримата се прегърнахме.

След няколко дни Елица реши:

– Искам да я видя. Трябва да знам коя съм.

Уговорихме среща в малко кафене до Централна гара в Пловдив. Влязохме тримата заедно. На една маса седеше жена с уморено лице и тъмни очи като на Елица. Когато ни видя, стана и се разплака.

– Ели…

Елица стоеше като вцепенена. После бавно пристъпи напред.

– Защо ме остави? – попита тихо.

Жената се разтрепери:

– Бях сама… Бях на 18… Родителите ми ме изгониха… Нямах работа… Бях болна… Не можех да ти дам нищо…

Елица плачеше без звук. Аз също. Иван стискаше ръката ми под масата.

– Съжалявам… – прошепна жената. – Мислех за теб всеки ден… Сега съм болна… Имам рак… Исках само да те видя веднъж…

Елица я прегърна. Дълго стояха така.

След срещата Елица беше мълчалива дни наред. После една вечер дойде при мен:

– Мамо… Благодаря ти, че ме обичаш такава, каквато съм. Но вече знам коя съм. И знам коя искам да бъда.

Прегърнах я силно и заплаках от облекчение и болка едновременно.

Сега често се питам: Дали постъпих правилно? Дали истината винаги трябва да излиза наяве? А вие как бихте постъпили на мое място?