Писмото, което разтърси дома ми: Когато майка ти поиска издръжка

— Какво е това, Мария? — Петър стоеше на прага на кухнята, държейки бял плик с треперещи пръсти. Гласът му беше напрегнат, а в очите му се четеше объркване. Бях потънала в мисли, докато миех чиниите, но когато видях лицето му, усетих как сърцето ми се сви.

Взех плика, избърсах ръцете си в престилката и го отворих. Първите редове ме удариха като шамар: „Уважаема Мария, настоявам да започнеш да ми изплащаш месечна издръжка като твоя майка. В противен случай ще бъда принудена да потърся правата си по съдебен ред.“

Петър ме гледаше с очакване. — Това някаква шега ли е? — попита той.

— Не, не е — отвърнах тихо, усещайки как гневът и срамът се борят в мен. — Това е майка ми.

В този момент сякаш целият ми свят се срина. Спомените ме заляха — студените вечери в панелката в Люлин, когато майка ми ме караше да ѝ давам джобните си, защото „тя има нужда повече“. Годините, в които тя ме обвиняваше за всичко — че баща ми ни е напуснал, че не съм достатъчно добра дъщеря, че съм егоистка, защото искам да уча в Софийския университет.

— Мария, какво става? — Петър се приближи и сложи ръка на рамото ми.

— Тя… тя винаги е била такава — прошепнах. — Винаги иска още и още. Никога не ѝ стига.

Петър седна до мен на масата. — Но това е абсурдно! Ти си ѝ помагала достатъчно. Помня как ѝ пращаше пари миналата зима, когато парното ѝ беше спряно.

— За нея никога не е достатъчно — казах с горчивина. — Когато ѝ дадох последните си спестявания за ремонта на банята, тя пак беше недоволна. Каза ми, че съм длъжна да се грижа за нея, защото „така пише в закона“.

Петър въздъхна тежко. — И сега какво ще правим?

Погледнах го умолително. — Не знам. Не искам да я виждам повече. Не искам да живея с този страх, че всеки момент ще получа ново писмо или ще ме посрами пред съседите.

Вечерта не можах да заспя. В главата ми се въртяха думи от писмото: „Ти си длъжна… Ще те дам на съд… Ще видиш ти…“ Спомних си как като дете мечтаех за майка, която ще ме прегърне и ще ми каже „Гордея се с теб“. Вместо това получавах само упреци и изисквания.

На следващия ден отидох на работа като призрак. Колежката ми Даниела забеляза веднага.

— Миме, добре ли си? Изглеждаш ужасно.

— Получих писмо от майка ми… Иска да ѝ плащам издръжка. Заплашва ме със съд.

Даниела ахна. — Това сериозно ли е? Моята майка все ме кара да ѝ нося буркани от село, ама чак пък такова…

— При мен винаги е било по-сложно — казах тихо. — Тя никога не ме е обичала истински. Само ме използваше.

Вечерта Петър настоя да говорим открито.

— Мария, трябва да решим какво ще правим. Ако тръгне по съдилища, ще стане още по-грозно. А и ти не си длъжна да търпиш това цял живот.

— Знам — отвърнах. — Но ако не ѝ помогна, всички ще кажат, че съм лоша дъщеря. В България хората винаги гледат жената — „Как може да изоставиш майка си?“

Петър хвана ръцете ми. — Ти не си лош човек. Ти си най-добрата майка за нашите деца и най-грижовната съпруга. Не позволявай на миналото да те съсипе.

Сълзите ми потекоха безконтролно. Толкова години се борех за нейното одобрение, а тя винаги намираше начин да ме нарани.

На следващата сутрин реших да ѝ се обадя. Ръцете ми трепереха, докато набирах номера ѝ.

— Ало?

— Здравей, мамо. Получих писмото ти.

— Е, най-после! Мислех си, че пак ще се правиш на луда и ще ме игнорираш! — гласът ѝ беше остър като нож.

— Мамо, защо го правиш? Знаеш, че имам семейство, деца… Не мога да ти давам пари всеки месец.

— Не ме интересува! Аз те отгледах сама! Сега ти си длъжна! Ако не искаш по хубаво, ще стане по лошо!

Затворих телефона със сълзи в очите. Петър ме прегърна силно.

— Стига толкова — каза той твърдо. — Ще говорим с адвокат. Ще защитим семейството си.

В този момент осъзнах колко много съм се променила през годините. Вече не бях онова уплашено момиче от Люлин. Бях жена със собствен дом, семейство и достойнство.

Но въпросът остана да виси във въздуха: Кога дългът към родителите преминава границата на самоунищожението? И има ли право едно дете да избере себе си пред човека, който го е родил?

А вие как бихте постъпили? Длъжни ли сме винаги да прощаваме и даваме на родителите си – дори когато те ни нараняват?