Писмото на мама: Завръщане в стария апартамент

– Катя, не знам дали ще можеш да ми простиш някога… – гласът на майка ми ехтеше в главата ми, докато бутах тежката врата на апартамента й. Миризмата на мухъл и прах ме удари като шамар. Беше минало пет месеца от погребението, а аз все още не можех да повярвам, че тя си е отишла. Стаята беше застинала във времето – на масата стоеше недопита чаша чай, в шкафа висяха нейните внимателно изгладени блузи, а на перваза – снимка от абитуриентската ми вечер.

– Катя, ти ли си? – познатият глас на леля Мария, съседката от отсрещния апартамент, ме стресна. Тя държеше в ръцете си малък тефтер с избелели корици.

– Майка ти ми го даде… Каза, че ако някога се върнеш, да ти го предам. – подаде ми го с треперещи ръце.

Взех дневника и седнах на дивана, където като дете гледахме заедно „Стани богат“. Пръстите ми трепереха, докато разгръщах страниците. Почеркът й беше познат – леко наклонен, с големи букви. Първите думи ме пронизаха:

„Катя, ако четеш това, значи вече ме няма. Знам, че ти причиних болка. Но има неща, които трябва да знаеш…“

Сълзите ми капеха по страниците. Винаги съм се чудила защо майка ми беше толкова строга с мен. Защо никога не ми каза кой е баща ми. Защо ме караше да уча до късно, да не излизам с приятели, да не се доверявам на никого.

„Ти беше всичко за мен. Останах сама с теб, когато баща ти замина за Германия и никога не се върна. Не исках да ти кажа истината – че той ни изостави заради друга жена. Мислех, че така ще те предпазя от болката… Но може би сгреших.“

Стиснах дневника до гърдите си. Спомних си всички онези нощи, когато я питах за татко, а тя само мълчеше или сменяше темата.

– Защо никога не ми каза? – прошепнах в празната стая.

В този момент телефонът ми иззвъня. Братовчедка ми Деси:

– Катя, добре ли си? Чух, че си се върнала в апартамента…
– Не знам… Намерих дневника на мама. Всичко е толкова объркано…
– Знаеш ли… Мама винаги казваше, че леля ти е искала само най-доброто за теб. Но понякога хората правят грешки от страх.

Затворих телефона и продължих да чета.

„Прости ми, че те държах толкова изкъсо. Бях уплашена. Светът е жесток към самотните майки и техните деца. Исках да станеш силна, да не зависиш от никого. Но забравих да ти дам свобода да бъдеш себе си.“

В този момент чух шум от входната врата – леля Мария се върна с чаша чай.

– Катенце, знам, че ти е тежко… Но майка ти много те обичаше. Понякога любовта боли.
– Лельо Мария… Тя е крила толкова много от мен…
– Понякога хората пазят тайни не заради себе си, а заради тези, които обичат.

Седнахме мълчаливо една до друга. В главата ми се въртяха спомени – първият учебен ден, когато майка ми стоеше пред училището с букет в ръка; вечерите, когато ме чакаше с топла супа; скандалите ни заради оценки и приятели.

„Катя, ако някога намериш баща си, не го мрази. Аз избрах да остана тук – в нашия панелен блок в Люлин, сред хората, които познавам цял живот. Той избра друг живот. Това не е твоя вина.“

Стиснах зъби. Толкова години бях гневна – на нея, на него, на себе си. За това, че съм различна от другите деца; че нямам баща; че майка ми винаги беше уморена и тъжна.

В този момент осъзнах колко много съм приличала на нея – упорита, горда и затворена в себе си.

На следващия ден реших да остана още малко в апартамента. Разчиствах шкафовете и намирах малки бележки – списъци за пазаруване, рецепти за баница с тиква, снимки от морето в Несебър през 1998-ма.

Вечерта седнах до прозореца и написах писмо до баща си – адресирано до Германия, на единствения адрес, който имах от стара картичка.

„Здравей,
Казвам се Катя и съм твоя дъщеря. Не търся обяснения или извинения. Просто искам да знам кой си и защо избра да си тръгнеш…“

Пуснах писмото в пощенската кутия пред блока и почувствах странно облекчение.

Седмица по-късно получих отговор – кратък имейл:

„Катя,
Съжалявам за всичко. Ако искаш да говорим – ще бъда тук.“

Седях дълго пред компютъра и се чудех дали да му пиша обратно.

Майка ми беше права – светът е жесток към самотните майки и техните деца. Но може би е време да спра да се страхувам от миналото и да започна да живея за себе си.

Погледнах снимката ни от абитуриентската вечер и прошепнах:
– Мамо… Прощавам ти. Дано някой ден успея да простя и на себе си.

А вие… Можете ли да простите на родителите си за техните грешки? Или понякога болката е по-силна от прошката?