Пламъци на съдбата: Историята на един пожарникар и едно изоставено бебе
„Кой, по дяволите, оставя бебе посред нощ пред пожарната?“ – мисълта ми се блъскаше в главата, докато държах малкото вързопче, увито в износено одеяло. Беше три сутринта, а аз тъкмо се връщах от поредния сигнал за пожар в Кючук Париж. Вратата на гаража хлопна зад мен, а в тишината се чуваше само тихото хлипане на бебето.
– Илияна, какво става? – гласът на колегата ми Петър прозвуча зад гърба ми.
– Някой е оставил бебе пред вратата – прошепнах, сякаш ако говоря по-силно, ще го уплаша.
Петър се приближи и погледна към малкото личице, което вече се беше успокоило в ръцете ми. Очите му се разшириха от изненада.
– Трябва да се обадим на полицията…
– Почакай – прекъснах го. – Първо трябва да го нахраним. Виж го, трепери от глад и студ.
Той кимна и изчезна към кухнята, докато аз седнах на пейката до радиатора. Прегърнах бебето по-плътно и усетих как сърцето ми се свива. Отдавна не бях държала дете в ръцете си. След като загубих дъщеря си преди три години, мислех, че никога повече няма да мога да почувствам тази топлина.
Петър донесе бутилка с вода и малко сухо мляко, останало от даренията за пострадалите семейства. Приготвих шишето с треперещи ръце и подадох на бебето. То засмука лакомо, а аз неусетно започнах да плача. Сълзите ми капеха по челото му, но то не спираше да суче.
– Илияна… добре ли си? – Петър ме гледаше загрижено.
– Не знам – признах си. – Просто… не мога да повярвам, че някой е способен на такова нещо.
Той седна до мен и сложи ръка на рамото ми.
– Хората понякога са отчаяни. Може би майката е нямала друг избор.
Замълчах. Знаех какво е отчаянието. След смъртта на дъщеря ми мъжът ми ме напусна. Родителите ми ме обвиняваха, че не съм я опазила. Останах сама с болката си и работата в пожарната беше единственото, което ме държеше жива.
Докато държах бебето, усетих как нещо в мен се пропуква. Може би съдбата ми дава втори шанс? Или просто ме наказва за грешките ми?
В този момент влезе началникът ни – старият Георги Иванов, човек с тежък характер и още по-тежка ръка.
– Какво става тук? Защо всички сте будни?
Петър му обясни ситуацията накратко. Началникът се приближи до мен и ме изгледа строго.
– Илияна, ти ли го намери?
– Да, шефе.
– И какво смяташ да правиш? Това не е твоя работа. Трябва да го предадем на властите веднага.
Погледнах го право в очите.
– Ще го направим, но първо трябва да се погрижим за него. Не мога да го оставя гладно и мокро.
За миг видях нещо като разбиране в очите му. После той кимна кратко.
– Добре. Но после ще говорим сериозно за това.
След като нахранихме и преоблякохме бебето с дрешки от даренията, дойде полицията. Докато попълвахме протоколите, чух как полицаят пита:
– А ти защо плачеш?
Не можах да отговоря. Просто поклатих глава и избърсах сълзите си.
След всичко това очаквах началникът да ме накаже или поне да ме смъмри за „ненужната емоционалност“. Вместо това той ме повика в кабинета си след смяната.
– Илияна – започна той по-спокойно от обикновено – знам през какво мина последните години. Знам и че работата тук ти е всичко. Но тази нощ ти показа нещо повече от професионализъм. Показа човечност. Това е истинската сила на пожарникаря – не само да гаси пожари, а да помага на хората във всеки момент.
Не знаех какво да кажа. Просто седях и слушах думите му, които сякаш стоплиха замръзналото ми сърце.
В следващите дни не можех да спра да мисля за бебето. Дали ще намери семейство? Дали ще бъде обичано? А аз… дали някога ще мога пак да обичам?
Седя сега сама в стаята си и гледам снимката на дъщеря ми. Мисля си: „Дали съдбата ни изпраща изпитания, за да ни научи отново да чувстваме? Или просто ни напомня колко крехки сме всъщност?“ Какво мислите вие?