Почти родих в кухнята, докато готвех за мъжа си: История за изгубените приоритети

– Мамо, не мога да спра да мисля за това, че ако не бях извадила пилето от фурната навреме, щеше да изгори! – изкрещях през сълзи, докато се държах за корема и усещах как болката се усилва. Беше вторник вечер, а аз – Мария, на 29 години, бременна в деветия месец – стоях приведена над кухненския плот в панелката ни в Люлин. Вратата се отвори с трясък и майка ми – леля Станка – влетя вътре.

– Мария! Ти луда ли си? Водите ти са изтекли! Остави това пиле! – гласът ѝ беше едновременно изплашен и ядосан.

– Не мога, мамо! Петър ще се прибере гладен от работа. Знаеш колко е уморен напоследък…

– Петър ли? А ти? Ти не си ли важна? – майка ми ме хвана за ръката и ме издърпа от кухнята. – Отиваме в болницата!

Докато тя търсеше ключовете си, аз се опитвах да си поема дъх. Болките идваха на вълни, но мислите ми бяха само за това дали съм сложила достатъчно подправки на ястието и дали Петър ще намери салатата в хладилника. От години живеех с усещането, че трябва да съм перфектната съпруга – да готвя, да чистя, да се грижа за всичко у дома. Петър рядко помагаше. Винаги казваше: „Това са женски работи, Мария. Аз нося парите.“

В колата майка ми караше като луда през задръстването на Цариградско шосе.

– Мамо, ако нещо стане… Моля те, погрижи се за Петър. Той не може сам…

– Не мога да повярвам! – майка ми стисна волана така силно, че кокалчетата ѝ побеляха. – Дъще, кога ще разбереш, че първо трябва да мислиш за себе си? За детето си?

Погледнах я през сълзи. Винаги съм се опитвала да угодя на всички. Още от малка бях „добрата дъщеря“ – отличничка в училище, после студентка по икономика в УНСС, после „перфектната булка“ на Петър. Сватбата ни беше голяма – 200 души в ресторант край София. Всички казваха колко сме хубава двойка. Но никой не знаеше какво става зад затворените врати.

Петър беше строг. Не ме е удрял никога, но думите му понякога боляха повече от шамар. „Мария, защо пак си забравила да изгладиш ризата ми?“ или „Мария, как може да не си купила любимото ми сирене?“. В началото мислех, че така е нормално – че мъжът трябва да бъде глава на семейството. Но с времето започнах да се чувствам като прислужница.

В болницата ме приеха веднага. Майка ми остана до мен през цялото време. Петър дойде едва след два часа – бил „зает с важна среща“. Когато влезе в стаята, погледна телефона си и каза:

– Мария, надявам се всичко е наред. Не знам как ще се оправя без теб вкъщи…

Майка ми го изгледа строго.

– Петре, време е да пораснеш! Дъщеря ми ражда, а ти мислиш за вечерята си!

Той само сви рамене и излезе да пуши.

Родих момиченце – Виктория. Когато я сложиха в ръцете ми, усетих прилив на любов и страх едновременно. Как ще се справя? Ще мога ли да бъда добра майка и съпруга? Или ще продължа да се губя между чуждите очаквания?

В следващите дни майка ми беше до мен постоянно. Тя готвеше, чистеше и ми помагаше с бебето. Петър идваше само вечер – носеше цветя и питаше кога ще се върна у дома.

Една вечер го чух да говори с майка ми:

– Станке, кажи ѝ да побърза с изписването. Не мога повече сам!

Майка ми го изгледа студено:

– Петре, Мария има нужда от почивка. Ако не можеш да се справиш няколко дни без нея, как ще бъдеш баща?

Той замълча.

Когато се прибрахме вкъщи, всичко беше както преди – аз в кухнята, Петър пред телевизора. Но вече нещо в мен беше различно. Всяка вечер гледах Виктория как спи и си мислех: „Не искам тя да порасне като мен – винаги угрижена за другите, забравила себе си.“

Една сутрин събрах смелост и казах на Петър:

– От днес нататък ще си делим задълженията у дома. Аз съм майка, но съм и човек. Имам нужда от помощ.

Той ме погледна изненадано:

– Мария, какво ти става? Това не е твоя работа!

– Напротив – моя работа е да бъда щастлива и здрава майка за Виктория. Ако не можеш да го приемеш, ще трябва да се научиш сам.

Последваха скандали, обиди и дори заплахи, че ще ме напусне. Но този път не отстъпих. Майка ми беше до мен през цялото време.

Сега – година по-късно – все още се боря със страховете си и с навика да поставям другите пред себе си. Но вече знам: ако аз не съм добре, никой около мен няма да бъде добре.

Понякога се питам: Колко от нас живеят така – забравили себе си в името на някой друг? Кога най-накрая ще започнем да ценим собственото си щастие?