Под един покрив със свекървата: Битката за свобода в дом с железни правила

– Не така се мие подът, Мария! – гласът на свекърва ми, госпожа Димитрова, прониза тишината като нож. Стоях приведена над кофата, с ръце, напукани от препаратите, и се чудех дали изобщо има смисъл да се опитвам. Беше вторник сутрин, а аз вече усещах как гневът ми клокочи под повърхността.

Преди две години, когато се омъжих за Петър, вярвах, че любовта може да победи всичко. Но не бях подготвена за живота под един покрив с майка му – жена, която държеше всичко под контрол. Всяка сутрин тя ставаше в шест, пускаше радиото на БНР и започваше да командва: „Петре, закуската! Мария, чаршафите!“. Всяко мое действие беше наблюдавано и оценявано. Дори начинът, по който нареждах чашите в шкафа, беше повод за критика.

– В нашата къща чашите винаги са с дръжките надясно! – казваше тя с тон, който не търпи възражение.

Петър рядко взимаше страна. След работа се прибираше уморен и сякаш не забелязваше напрежението. Понякога вечер, когато лягаше до мен, прошепваше: „Издържай още малко, мамо ще свикне.“ Но аз знаех – тя няма да свикне. Тя искаше да ме пречупи.

Първият голям сблъсък дойде на рождения ми ден. Бях поканила две приятелки на кафе. Свекърва ми влезе в хола с престилка и намръщено лице.

– Не съм съгласна да се носят обувки в хола! – изсъска тя пред всички.

Приятелките ми се спогледаха неловко. Усетих как бузите ми пламват от срам. След като си тръгнаха, избухнах:

– Защо трябва да ме унижаваш пред хората?
– Това е моят дом! – отвърна тя ледено. – Ако не ти харесва, знаеш къде е вратата.

Тогава разбрах – тук никога няма да бъда „у дома“. Всяка сутрин ставах с мисълта какво ще сгреша днес. Ако забравех да изключа бойлера или не подредях хляба в правилната кутия, получавах лекция за „добрите домакини“. Вечерите бяха най-тежки – седяхме на масата тримата, а между нас висеше мълчание по-тежко от олово.

Една вечер Петър закъсня. Седях сама в кухнята, когато свекърва ми влезе и започна да реже лук с такава сила, че ножът тракаше по дъската.

– Знаеш ли, Мария – каза тя без да ме поглежда – аз съм отгледала Петър сама. Всичко съм дала за него. Не мисли, че ще позволя някой да ми го вземе.

Гласът ѝ беше тих, но заплашителен. Сълзите напълниха очите ми. Чувствах се като натрапница в собствения си живот.

Майка ми ми звънеше всяка неделя и питаше: „Как сте?“. Лъжах я: „Добре сме“. Не исках да я тревожа. Но истината беше друга – губех себе си малко по малко.

Един ден не издържах. Петър беше на работа, а аз стоях в стаята ни и гледах през прозореца към двора. Свекърва ми влезе без да почука.

– Защо не си измила прозорците? – попита тя рязко.
– Защото съм уморена – отвърнах аз тихо.
– Уморена? От какво? Ти нямаш деца, не работиш на две места като мен навремето!

Тогава избухнах:
– Не съм ти слугиня! Искам уважение!

Тя ме изгледа така, сякаш съм казала най-голямата глупост на света.
– Уважение се печели с труд, Мария. А ти още не си го заслужила.

В този момент осъзнах колко самотна съм тук. Дори Петър не разбираше болката ми. Започнах да излизам все по-често – разходки в парка, срещи с приятелки. Всяко връщане вкъщи беше като връщане в клетка.

Една вечер събрах смелост и казах на Петър:
– Не мога повече така. Или намираме свое жилище, или ще си тръгна.

Той ме гледа дълго мълчаливо.
– Мамо ще се обиди…
– А аз? Аз вече не съществувам ли?

Последваха седмици на напрежение и студенина. Свекърва ми не говореше с мен. Петър беше раздвоен между нас двете. Но аз вече бях взела решение – няма да позволя повече да ме тъпчат.

След няколко месеца намерихме малък апартамент под наем. Преместихме се с малко багаж и много страхове. Първата нощ там плаках от облекчение и от вина едновременно.

Сега често се питам: заслужаваше ли си тази борба? Дали някога ще бъда приета от семейството му? Или жените като мен са обречени винаги да са чужди под чужд покрив?

А вие как бихте постъпили? Колко струва свободата ви?