Под една и съща стряха: Как предателството на съпруга ми с най-добрата ми приятелка разби живота ми

– Не може да бъде! – изкрещях, докато държах телефона в ръка и четях съобщението от Мария. Сърцето ми биеше лудо, а ръцете ми трепереха. В този момент всичко около мен се разми – кухнята, в която всяка сутрин правех кафе за Георги, детските рисунки по стената, дори миризмата на прясно изпечен хляб, която обикновено ме успокояваше.

„Обичам те. Не мога повече да крия това от нея.“ – беше написала тя. До нея – снимка на Георги, усмихнат така, както не се беше усмихвал на мен от години.

Седнах на стола и се опитах да си поема дъх. Двадесет години брак. Две деца. Безброй безсънни нощи, в които се тревожех дали ще стигнат парите за сметките, дали ще има достатъчно за нови обувки на Даниела или за уроците по пиано на Петър. Всичко това – за какво?

Вратата се отвори с трясък. Георги влезе, хвърли чантата си на дивана и ме погледна с онзи уморен поглед, който напоследък беше станал част от ежедневието ни.

– Какво има? – попита той, сякаш нищо не се е случило.

– Ти… ти и Мария… – гласът ми се прекърши. – Как можа?

Той замръзна. За миг видях истински страх в очите му. После сведе глава.

– Не исках да стане така… – прошепна той.

– Не си искал? – изсмях се горчиво. – Двадесет години! Аз жертвах всичко за нас! А ти… ти избра нея! Моята най-добра приятелка!

Сълзите ми потекоха безконтролно. Спомних си всички онези вечери, когато Мария идваше у нас уж да гледа филм с мен, а после настояваше Георги да остане още малко да й помогне с компютъра или да поговорят за работата му. Колко ли пъти съм била сляпа?

– Моля те, прости ми… – каза Георги тихо.

– Прости ти? Как да простя? На кого първо? На теб или на нея?

Той не отговори. Излезе от стаята и затвори вратата след себе си. Останах сама с болката си.

Дните след това бяха като кошмар. Децата усещаха напрежението, макар че се опитвах да се държа нормално. Даниела ме попита една вечер:

– Мамо, защо тате спи на дивана?

Не знаех какво да й кажа. Как да обясня на десетгодишно дете, че светът й се разпада?

Мария не се обади. Не изпрати съобщение, не дойде у нас. Само мълчание. А аз я мразех и обичах едновременно – тя беше човекът, на когото разказвах всичко, дори и най-съкровените си страхове. А сега тя беше причината за най-големия ми кошмар.

Майка ми дойде една вечер и ме намери разплакана в кухнята.

– Мила, трябва да бъдеш силна – каза тя и ме прегърна. – За децата. За себе си.

– Не знам дали мога… – прошепнах аз.

– Можеш. Всяка жена може, когато няма друг избор.

Седмици наред се лутах между гнева и отчаянието. Ходех на работа като робот, вършех домакинската работа механично, но вътре в мен всичко беше празно. Георги се опитваше да говори с мен, но аз не можех да го погледна в очите.

Една вечер той седна срещу мен на масата.

– Искам да говоря с теб – каза той тихо.

– За какво? За това как сте щастливи с Мария?

– Не сме щастливи… Аз… сбърках. Искам да опитаме отново.

Погледнах го дълго. Виждах болката в очите му, но вече не вярвах на думите му.

– Не знам дали мога някога да ти простя – казах аз. – Но знам, че трябва да намеря себе си отново.

Той кимна и излезе от стаята.

Започнах да ходя на психолог. За първи път в живота си мислех за себе си – какво искам аз, какво ме прави щастлива. Записах се на курс по рисуване, започнах да излизам с колежки след работа. Постепенно болката намаляваше, макар че белезите останаха.

Мария ми писа след три месеца:

„Съжалявам… Знам, че няма прошка.“

Не й отговорих. Нямаше какво повече да кажа.

Днес живея сама с децата. Георги вижда Петър и Даниела през уикендите. Понякога се питам дали можеше да е различно, ако бях забелязала по-рано или ако бяхме говорили повече един с друг. Но знам едно – вече не съм онази жена, която жертва себе си заради другите.

Понякога вечер стоя до прозореца и гледам светлините на София. Мисля си: „Колко ли още жени живеят под една и съща стряха с предателството? Колко ли от тях ще намерят сили да продължат напред?“

А вие как бихте постъпили? Простили ли сте някога подобно предателство?