Под натиска на баща ми: Ще избера ли своето щастие или неговите очаквания?

— Ако не започнеш да мислиш за семейство и деца, повече няма да получиш и стотинка от мен! — гласът на баща ми ехтеше в малкия хол на панелката ни в Люлин. Ръцете му трепереха от гняв, а очите му ме пронизваха като ножове. Беше петък вечер, майка ми се беше скрила в кухнята, уж да мие чинии, но всички знаехме, че просто не иска да бъде свидетел на поредния ни сблъсък.

Стоях срещу него стиснала юмруци, опитвайки се да не заплача. На 29 години съм — работя като графичен дизайнер във фирма в центъра, имам приятел — Даниел, с когото живеем заедно от две години. Но според баща ми това не е достатъчно. За него щастието се измерва в сватба, деца и стабилна работа — най-добре държавна. Всичко друго е провал.

— Тате, моля те… — започнах тихо, но той ме прекъсна:
— Не ме молѝ! Аз съм ти дал всичко — образование, покрив над главата, храна! Сега е твой ред да направиш това, което се очаква от теб. Или ще слушаш, или ще се оправяш сама!

В този момент усетих как нещо в мен се чупи. Винаги съм била „доброто момиче“ — отличничка в училище, после в университета. Никога не съм закъснявала, никога не съм излизала без разрешение. Но сега… сега исках просто да бъда себе си. Да пътувам, да рисувам, да обичам Даниел без да мисля за сватби и деца. Но страхът от това да остана без подкрепа ме парализираше.

Вечерта след скандала седях на балкона и пушех цигара след цигара. Даниел се опита да ме прегърне:
— Недей да го слушаш. Това е твоят живот.
— Лесно ти е да кажеш… Твоите родители никога не са те заплашвали така.
Той замълча. Знаеше, че няма какво да каже.

Следващите дни бяха кошмарни. Баща ми не ми говореше. Майка ми ми звънеше тайно:
— Моля те, опитай се да го разбереш… Той просто иска най-доброто за теб.
— А кой ще попита какво искам аз? — изкрещях и затворих.

На работа не можех да се съсредоточа. Колежката ми Мария забеляза:
— Какво става с теб? Не си на себе си.
— Семейни проблеми…
Тя кимна разбиращо:
— Ох, знам ги тия… Моята майка още ме пита кога ще се омъжвам, а съм на 35!

Това ме накара да се замисля — колко от нас живеем в сянката на родителските очаквания? Колко от нас жертват мечтите си заради нечии чужди представи за щастие?

Една вечер реших да говоря открито с баща ми. Отидох у дома сама. Той гледаше новините със студено изражение.
— Тате… Моля те, изслушай ме.
Той не каза нищо.
— Аз… Знам, че искаш най-доброто за мен. Но това е моят живот. Аз обичам Даниел. Искам първо да поживея, да пътувам, да работя… Може би някой ден ще имам деца. Но не сега. Не защото ти го искаш.
Той ме погледна дълго:
— Ами ако ти спра парите?
Погледнах го право в очите:
— Ще се оправя. Ще работя повече. Ще живея по-скромно. Но няма да се откажа от себе си.

За първи път видях страх в очите му. Може би осъзна, че вече не съм малкото момиченце, което може да контролира със заплахи.

Излязох от апартамента със сълзи на очи, но и с чувство на облекчение. За първи път бях казала истината — пред него и пред себе си.

Седмици наред не ми се обаждаше. Майка ми плачеше по телефона:
— Моля те, върни се у дома…
Но аз знаех, че ако се върна сега, ще предам себе си.

Даниел беше до мен през цялото време:
— Гордея се с теб. Знам колко ти е трудно.

Малко по малко започнах да усещам свобода. Започнах нов проект в работата — изложба с мои картини. За първи път от години се чувствах жива.

Един ден баща ми ми звънна:
— Искаш ли да дойдеш на вечеря?
Гласът му беше тих, почти несигурен.
Отидох. На масата беше сложил любимата ми мусака.
— Не разбирам всичко, което правиш… — каза той — Но ти си моята дъщеря. И винаги ще бъдеш.

Сълзите потекоха по лицето ми. Прегърнах го силно.

Днес все още спорим понякога. Той все още мечтае за внуци и сватба. Но вече знае — аз имам право на свой избор.

Понякога се питам: Колко от нас имат смелостта да изберат себе си пред чуждите очаквания? А ти би ли могъл/могла?