Подаръци или пари: Когато любовта към внука се сблъска с майчината воля

— Не искам повече играчки! — гласът на Мария проряза тишината в хола, докато държеше Алекс за ръка. — Моля те, просто ни дай парите, които би похарчила за подарък.

Стоях насреща ѝ с кутията с конструктор в ръце, а сърцето ми туптеше лудо. Погледнах към сина си, Ивайло, който избягваше погледа ми и се преструваше, че разглежда снимките по стената. Алекс, моят малък внук, гледаше с любопитство кутията, но не посмя да я поиска.

— Но, Мария… — започнах тихо. — Децата имат нужда от играчки. Това са спомени, радост…

Тя прекъсна думите ми:

— Спомени? А после къде да ги трупаме? В апартамента ни няма място за още пластмасови боклуци. По-добре да му дадем парите, ще ги съберем за нещо по-голямо.

Усетих как бузите ми пламват. Винаги съм вярвала, че подаръкът е израз на любов, а не просто материална стойност. В нашето семейство така сме израснали — баба ми плетеше чорапи за Коледа, майка ми ми купуваше книжки с приказки… А сега?

— Мамо — обади се Ивайло най-накрая, — Мария е права. Алекс има достатъчно играчки. По-добре е да спестяваме за бъдещето му.

Погледнах към Алекс. Очите му бяха вперени в мен — търсеше одобрение или може би чудо. Усмихнах се насила и му подадох конструктора.

— Ето ти, бабино момче. Ако искаш, ще го оставим тук и ще си играеш, когато идваш при мен.

Мария въздъхна тежко и хвана Ивайло за ръката:

— Тръгваме си. Алекс е уморен.

Вратата се затвори рязко след тях. Останах сама в хола, с кутията в ръце и сълзи в очите. Чувствах се излишна — сякаш любовта ми вече не беше нужна.

Вечерта не можах да заспя. Въртях се в леглото и си спомнях първата среща с Мария — как се усмихваше плахо, как обещаваше да пази Ивайло щастлив. А сега сякаш между нас имаше стена.

На следващия ден реших да говоря с приятелката си Силвия. Срещнахме се на кафе до пазара.

— Не си сама — каза тя, като чу историята ми. — И на мен снаха ми забрани да купувам дрехи на внучката. Искала сама да избира всичко. Сякаш вече не сме част от семейството…

— Но нали сме баби? Не е ли наша работа да глезим внуците?

Силвия поклати глава:

— Новото поколение мисли различно. Всичко е практично, всичко е сметки.

Върнах се у дома още по-объркана. Дали наистина греша? Дали любовта ми трябва да се измерва в банкноти?

След седмица беше рожденият ден на Алекс. Купих му книжка с приказки и сложих малка сума в плик. Когато пристигнаха, Мария веднага отвори плика и преброи парите.

— Благодаря — каза сухо. Книжката остави на масата, без дори да я погледне.

Алекс обаче я взе и я разлисти:

— Бабо, ще ми прочетеш ли?

Сърцето ми се сви от радост и болка едновременно.

— Разбира се, слънце мое.

Докато четях приказката за Златното момиче, Мария говореше по телефона в другата стая. Ивайло седеше до нас и слушаше мълчаливо.

Когато си тръгваха, Алекс ме прегърна силно:

— Бабо, пак ще дойдеш ли?

— Винаги ще бъда тук за теб — прошепнах му.

Останах сама с книжката в ръце и мисълта, че може би времената се менят, но нуждата от любов и внимание остава същата.

Понякога се чудя: дали парите наистина могат да заменят топлината на един истински подарък? Или просто новото време ни кара да забравим какво значи да обичаш без сметка? Какво мислите вие?